Робърт Джордан - Спомен за светлина

— Милорд?

— Трябва да съобщим на хората, че изходът през тази порта е безопасен. Има ли някой сигнал с рог, който андорските селяци ще разпознаят? Нещо, което да ги доведе насам?

— Селяци — повтори мъжът замислено. Май не му харесваше думата. Не я използваха често тук в Андор. — Да. „Маршът на кралицата“.

— Сандип?

— Ще предам на сигналистите, Талманес — отвърна Сандип.

— Добре.

Талманес клекна да почисти меча си в ризата на паднал тролок. Хълбокът леко го заболя. Раната не беше лоша. Не и в обичайния смисъл. Само драскотина всъщност.

Ризата беше толкова мръсна, че той почти се поколеба да изтрие оръжието, но тролокската кръв беше лоша за метала, тъй че го забърса. Стана, без да обръща внимание на болката в хълбока, и тръгна към портата, където беше вързал Селфар. Не беше посмял да му се довери срещу Твари на Сянката. Беше добър кон, но не достатъчно обучен.

Никой от мъжете не се обади, когато яхна Селфар и го обърна на запад, извън портата и към наемниците, които беше видял по-рано да гледат отстрани какво става. Не се изненада, че са се приближили към града. Боят привличаше воини както огън привлича пътници в студена нощ.

Не се бяха включили в битката обаче. Посрещна го малка група — шестима мъже със здрави мишци и задръстени мозъци, вероятно. Познаваха и него, и Бандата. Мат направо се беше прочул напоследък, а покрай него — и Бандата. Също тъй несъмнено бяха забелязали петната тролокска кръв по дрехите на Талманес и превръзката на хълбока му.

Раната наистина бе започнала да пари жестоко. Талманес дръпна юздите на Селфар и потупа дисагите си. „Скътах малко табак тук някъде…“

— Е? — попита един от наемниците. Водачът. Лесно можеше да се разпознае — беше с най-добрата броня. Човек лесно се превръщаше във водач на такава банда — с това, че оставаше жив.

Талманес измъкна от дисагите втората си най-добра лула. Къде се беше дянал онзи табак? Никога не взимаше най-добрата си лула в битка. Баща му казваше, че това носело лош късмет.

„Аха“, каза си и извади кесийката с табака. Сложи малко в чашката, а после измъкна пръчка за палене, наведе се и я долепи до горящата факла в ръката на гледащия го подозрително наемник.

— Няма да се бием, ако не ни се плати — заяви водачът. Беше як мъж и изненадващо чист, макар че малко подкастряне на брадата нямаше да му дойде зле.

Талманес запали лулата си и пухна кълбо дим. Зад него надуха роговете. „Маршът на кралицата“ се оказа приятна мелодия. С роговете отекнаха викове и той погледна през рамо назад. Тролоци на главната улица, по-голяма орда този път.

Арбалетчиците стегнаха редици и започнаха да стрелят по заповед, която не можа да чуе.

— Няма да… — почна пак водачът.

— Знаеш ли какво е това? — попита тихо Талманес, с лулата в устата. — Това е началото на края. Това е падането на държави и единението на човечеството. Това е Последната битка , проклет глупако.

Мъжете се размърдаха неловко.

— Ти… ти от името на кралицата ли говориш? — рече водачът в опит да опази достойнството си поне отчасти. — Искам просто да опазя хората си.

— Ако се биете — каза Талманес, — ви обещавам голяма награда.

Мъжете зачакаха.

— Обещавам ви, че ще продължите да дишате. — Дръпна отново от лулата.

— Това заплаха ли е, кайриенецо?

Талманес изпуфка дим, а после се наведе от седлото и доближи лицето си до неговото.

— Тази нощ убих мърдраал, андорецо — каза му кротко. — Перна ме с меч от Такан’дар и раната е почерняла. Това означава, че ми остават само още няколко часа в най-добрия случай, преди отровата на оръжието да ме изгори отвътре навън и да умра по най-болезнения възможен начин. Ето защо, приятелче, те съветвам да ми повярваш, когато казвам, че наистина нямам нищо за губене.

Мъжът пред него примига.

— Имате две възможности. — Талманес се изправи в седлото и заговори високо на всички: — Можете да се биете като нас и да помогнете този свят да види нови дни, и може би да спечелите някоя монета накрая. Не мога да обещая това. Другата ви възможност е да седите тук, да гледате как избиват хората и да си казвате, че не работите безплатно. Ако имате късмет и ние останалите спасим този свят без вас, ще дишате колкото докато увиснете на страхливите си вратове.

Мълчание. Рогове прокънтяха от мрака отзад.

Водачът огледа хората си. Всички кимнаха в съгласие.

— Идете да помогнете да се задържи онази порта — каза Талманес. — Аз ще събера другите наемници за помощ.