Сюзан Колинс - Грегор и гибелното пророчество

С копнеж започна да си представя вкусни, мазни храни. Лазанята на госпожа Кормаки с много сирене и сос. Шоколадов кейк с дебела глазура. Картофено пюре и сос. Изсумтя и откъсна със зъби жилаво парче риба. Помисли си, че заличаването на стотици хиляди години еволюция става доста бързо, ако си гладен.

Грегор избърса ръце в панталона си и се облегна отново на камъка. Откри, че се взира в лъча на фенерчето си, привлечен към единственото късче светлина на това огромно, тъмно място. Това бяха последните батерии. Щом свършеха, щеше да разчита изцяло на Арес да го измъкне. Кого заблуждаваше? Той вече разчиташе изцяло на прилепа. Всъщност, наистина не беше честно. През около деветдесет процента от времето бяха живи именно благодарение на Арес. Грегор нямаше чувството, че истински спазва своята част от клетвения съюз.

„Така че, спри да си зяпаш фенерчето и си отваряй очите за неприятности!”, помисли си той. Отвратен от себе си, обходи с лъча на фенерчето скалите наоколо. Нищо ново. И въпреки това, трябваше да стане по-добър в стоенето на пост. Хауард каза, че има хитрости, с които можеш да държиш ума си буден. Известно време Грегор мислено преговаряше таблицата за умножение: това като че ли му помогна. После се опита да си спомни столиците на всичките петдесет щата. Но това продължи само… около петдесет щата. Накрая се насили да пресметне нещо, което съзнателно избягваше: колко дни си минали, откакто беше в Подземната страна.

Беше почти невъзможно да го сметне. Прекара в Регалия по-малко от два дни, преди да отплават по Водния път, почти сигурен беше в това. Сети се как някой каза, че пътуването до Лабиринта е около пет дни. После още един-два дни, докато срещна Рипред? Девет дни? Десет?

Семейството му сигурно беше напълно съкрушено. Той щеше да се прибере около Коледа. Без Бутс. Завинаги.

Грегор се върна към таблицата за умножение.

Когато Арес се събуди, хапнаха още сурова риба, а после излетяха отново. Ден-два следваха едно и също разписание. Грегор спеше, докато Арес летеше; Арес спеше, докато Грегор стоеше на пост. Той спеше, когато Арес го събуди.

— Горноземецо, пристигнахме.

Не се движеха. Грегор седна и разтърка очи. Светлината беше по-ярка от всичко, което беше виждал от много време. Смъкна се от гърба на Арес върху полирания каменен под и се огледа. Бяха във Високата зала. Беше напълно пуста. Отнякъде, не много далече, се разнасяше музика.

— Къде са всички? — попита Грегор.

— Не знам. Но щом има музика, трябва да има някакво събиране — отвърна Арес. — Смятам, че идва от Тронната зала.

Минаха през няколко коридора и стигнаха до входа на огромно помещение, което Грегор виждаше за пръв път. Подът беше леко наклонен надолу, като в киносалон. Мястото беше пълно с безкрайни редици от каменни пейки и претъпкано с прилепи и хора, облечени по-официално от друг път. Много хора държаха предмети, обвити в плат и вързани с панделки. Подаръци, може би? Вниманието на всички беше приковано върху голям каменен трон в далечния край на залата. На трона седеше Нериса.

Бяха я подготвили за случая. Обикновено разрошената ѝ коса сега беше сплетена в сложни плитки и вдигната нагоре. Обшита със скъпоценни камъни мантия висеше отпуснато от мършавите ѝ рамене. Зад нея стоеше Викус. Произнасяше някаква реч и държеше голяма златна корона. Трудно беше да си представи човек, че Нериса или Викус биха могли да изглеждат по-тъжни, отколкото в момента.

— Какво става? — прошепна Грегор.

— Коронация. Коронясват Нериса за кралица — каза тихо Арес.

Лукса се беше оказала права. Ако тя умреше, щяха да коронясат Нериса, а не Викус и семейството му. Поне засега.

— В такъв случай, предполагам, че Хауард и останалите са се върнали — каза Грегор. Как иначе щяха да знаят, че Лукса е мъртва?

— Така изглежда — каза Арес.

Ако Марет беше оцелял, щеше да е долу в болничното крило, но Хауард и Андромеда би трябвало да са тук. Грегор се огледа из залата, но не ги видя.

Викус завърши речта си и положи короната върху главата на Нериса. Тънкият ѝ врат се наклони напред под тежестта и Грегор си помисли колко неподходяща беше тя за кралица на тази жестока, вечно воюваща страна. Въпросът не беше дали е психически нестабилна, нито дали наистина може да предсказва бъдещето. Това момиче беше твърде слабо, за да държи главата си изправена с корона на нея. Пред очите на Грегор се мярна образът на Лукса, побутваща назад златния обръч на главата си. Независимо дали тя искаше да бъде кралица или не, той не се съмняваше, че щеше да е подходяща за тази роля. Но нея я нямаше вече.