Сюзан Колинс - Грегор и проклятието на топлокръвните

— Така че… така че какво? — каза Грегор.

— Да кажем, че търсенето на лекарството никога не се беше състояло. Тогава никога нямаше да научим истината за Нивийв. Тя щеше да създаде лекарство, да, но мислиш ли, че щяха да го дадат на гризачите? — каза Нериса.

— Вероятно не. Вие не им давахте дори жълтия прах против бълхи — каза Грегор.

— Точно така. Още щом разбраха за праха против бълхи, гризачите бяха твърдо решени да го получат. Представи си сега, ако беше станало известно, че хората имат истинското лекарство за чума и не го дават на гризачите. Какво според теб щяха да направят? — каза Нериса.

— Да ви нападнат. Искам да кажа, какво щяха да имат за губене, ако така или иначе щяха да умрат от чумата? — каза Грегор.

— Да. Щеше да има война. И именно затова Сандуич казва, че топлокръвните няма да оцелеят. Войната беше избегната… засега.

Колкото по-дълго Грегор лежеше в леглото, толкова по-неспокоен ставаше. Трябваше да види майка си! Когато най-после му разрешиха да стане и да я посети, лекарите го предупредиха да върви бавно и тихо. Той се съгласи.

Майка му седеше подпряна в леглото с поднос храна пред нея. Изглежда, не се хранеше много. Грегор се приближи до леглото ѝ.

— Здрасти, мамо — каза той.

— Здравей, миличък — каза тя дрезгаво. Пурпурният мехур върху лицето ѝ беше малко по-малък, но тя като че ли нямаше сили да държи лъжицата си. — Ти как си?

— О, добре съм — каза Грегор. Това не беше съвсем вярно, но не искаше да увеличава тревогите ѝ. Помъчи се ѝ разкаже някоя забавна случка от пътуването в джунглата, но не се сети за нищо. — Видя ли Бутс?

— Не беше будна. Не исках да се изплаши, като ме види така. Но едно момиче я донесе и я вдигна до прозореца, докато тя спеше — каза майка му. — И самото момиче не беше в особено цветущ вид.

— Това трябва да е била Лукса — каза Грегор и по някаква причина усети, че се изчервява.

— Хареса ми. Забелязах, че никак не ѝ липсва самоувереност — каза майка му.

— Знаех си, че ще кажеш това — каза Грегор. Загреба лъжица бульон и я поднесе към устата ѝ. — Хайде, мамо. Няма да оздравееш само като го гледаш.

Тя му позволи да я нахрани с малко бульон и после попита:

— Казаха ли ти, че не мога да се прибера сега?

— Мислех си, че двамата с Бутс може да останем тук долу с теб, докато оздравееш — каза Грегор.

Лицето на майка му се разкриви от тревога.

— О, не, не може! Искам да се махнеш оттук. Вземи малката и веднага се прибирайте вкъщи!

Наложи се няколко пъти да обещае, че ще си тръгне. Майка му даде да се разбере, че според нея той вече беше нарушил това обещание веднъж, когато тръгна за джунглата, вместо за Ню Йорк. Сега обаче нямаше лекарство за търсене. Знаеше, че трябва да направи, както иска тя.

Няколко часа по-късно двамата с Бутс се сбогуваха с другите във Високата зала. Лукса, Хазард, Нериса, Марет и Темп бяха дошли да ги изпратят. Той вече беше обиколил из болницата, за да съобщи на всички, че ще се видят скоро. Което беше така. Викус му беше казал, че могат да идват и да посещават майка му, когато пожелаят.

Макар че в момента самият той сигурно имаше доста тревоги, Викус отдели време лично да отведе Грегор и Бутс у дома върху едрия си сив прилеп Еврипид. Беше уредил баща им да ги посрещне в пералното помещение, вместо на входа в Сентрал парк. Теченията бяха силни и Еврипид почти не размахваше криле, докато се издигаха сред мъглата все по-нагоре към света над тях.

Баща му ги чакаше — той протегна ръце към Бутс, а после издърпа и него в пералното помещение. Там беше и Лизи, с личице, изпито и посърнало от напрежението през последните няколко седмици, но също се усмихна, щом ги видя.

— Летете високо! — извика Викус и Еврипид изчезна обратно в мъглата.

— Да, и ти лети високо, Викус! — провикна се Грегор в отговор. В момента Викус имаше нужда от всички добри пожелания, които можеше да получи.

Бутс беше във възторг, че пак си е вкъщи и хукна да вземе пластмасовите си отровни жаби стрела, за да разкаже на Лизи за истинските, които беше видяла. Докато бърбореше като картечница как: „Аз вижда червени, аз вижда сини, аз вижда жълти жаби!” и подскачаше из хола, Грегор се опита да разкаже на баща си за последните събития. Все още му беше доста трудно да говори за всичко. Чумата, джунглата, битката, смъртта на толкова много същества и огромната празнота поради отсъствието на майка му.

Беше петък след полунощ. Беше прекарал долу по-малко от две седмици. Всичко това се беше случило за по-малко от две седмици.