Сюзан Колинс - Грегор и проклятието на топлокръвните

Грегор намести Бутс на напуканото червено пластмасово столче за хранене, което имаха, откакто той самият беше бебе. Тя започна весело да потропва с крака по стола в очакване на закуската. А и закуската изглеждаше добре, особено като за ядене в края на месеца. Майката на Грегор получаваше заплата на първо число и към края на месеца парите винаги свършваха. Баща му сложи на всеки по две големи курабии и по едно твърдо сварено яйце. Бутс получи чаша разреден ябълков сок — разреждаха го, за да има за по-дълго. Всички други пиха горещ чай.

Баща му им каза да започват да ядат, а той занесе поднос с храна на баба им. Тя прекарваше много време в леглото дори когато беше по-топло, но тази зима рядко го напускаше. В стаята ѝ бяха сложили малка електрическа печка, а на леглото ѝ имаше много завивки. И въпреки това, винаги, когато Грегор влезеше да я види, ръцете ѝ бяха студени.

— Же-ле, же-ле, же-ле — повтаряше Бутс.

Грегор разчупи курабийките ѝ и сложи по една голяма лъжица желе върху всяка. Тя веднага отхапа голяма хапка от една, като изпоцапа цялото си лице в лилаво.

— Хей, нали знаеш, че желето не е за гримиране, а за ядене? — каза Грегор и Бутс се заля от смях. Смехът ѝ беше толкова откачен, че никой не можеше да се сдържи да не се засмее с нея.

Грегор и Лизи трябваше да побързат със закуската, за да не закъснеят за училище.

— Измийте си зъбите — напомни баща им, когато станаха от масата.

— Стига да мога да вляза в банята — каза Лизи и се ухили на Грегор.

Грегор прекарваше много време в банята и това се беше превърнало в семейна шега. В апартамента имаше само една баня и тъй като Грегор беше започнал да се заключва вътре, за да чете пророчеството, всички бяха забелязали. Майка му все се шегуваше, че се мъчи да се издокарва заради някое момиче в училище, а той се преструваше, че е права, като полагаше всички усилия да изглежда смутен. Той наистина си мислеше за едно момиче, но то не беше от неговото училище. И не се тревожеше какво ще каже за косата му, а дали изобщо е жива.

Лукса. Тя беше на същата възраст като него, на единайсет, а вече беше кралица на Регалия. Или поне беше кралица допреди няколко месеца. Против желанията на управляващия съвет на Регалия, тя тайно отлетя след Грегор, за да му помогне в мисията за убиването на Гибелния. Спаси живота на Бутс, като се хвърли в битка с плъховете в лабиринта, а през това време сестричката му успя да избяга на гърба на една предана хлебарка. Но къде беше Лукса сега? Дали се луташе из Мъртвата земя? Пленница на плъховете? Мъртва? Или по някакво чудо беше успяла да се прибере у дома? А и какво беше станало с прилепа на Лукса, Аврора? И с Темп, хлебарката, която беше избягала с Бутс? И с Туичтип, женския плъх с толкова остро обоняние, че можеше да долавя дори цветове? Всичките му приятели. Всичките — изчезнали по време на мисията. Нощем те всички се промъкваха в сънищата му, а денем си мислеше постоянно за тях.

Грегор беше помолил долноземците да му съобщят какво се е случило. Трябваше да му оставят бележка в решетката на пералното помещение, където се намираше един от входовете към Подземната страна. Защо не го бяха направили? Какво ставаше?

Да не знае за Лукса и другите… да се опитва да дешифрира загадъчното пророчество сам… съчетанието от тези неща подлудяваше Грегор. Струваше му огромни усилия да внимава в час, да се държи нормално с приятелите си, да крие тревогите си от близките си, защото всеки намек, че крои планове да се върне в Подземната страна, би ги хвърлил в паника. Беше постоянно разсеян, не чуваше какво му казват, забравяше разни неща. Както например сега.

— Грегор, раницата ти! — напомни баща му, когато двамата с Лизи тръгнаха да излизат. — Според мен може да ти потрябва.

— Благодаря, татко — каза Грегор, като избегна погледа на баща си, за да не забележи тревогата в него.

Двамата с Лизи слязоха по стълбите и преди да излязат на улицата, се подготвиха да посрещнат студа. Един остър порив на вятъра премина право през дрехите му, сякаш изобщо ги нямаше. Видя как на Лизи ѝ потекоха сълзи; очите ѝ винаги се насълзяваха от вятъра.

— Хайде да побързаме малко, Лиз. Поне в училище ще е топло — каза Грегор.

Вървяха по улиците толкова бързо, колкото позволяваха заледените тротоари. За щастие началното училище на Лизи беше само на две пресечки. Тя беше дребна за възрастта си — „с деликатна фигура”, казваше майка му. „Един по-силен вятър направо ще те отвее” казваше баба му, когато прегръщаше Лизи. И днес Грегор се чудеше дали не е права.