Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Веленът е най-старата хартия, която е използвана за книги — обясни Клеър. — От овча кожа е.

— О! Предполагам, че е от това. Наистина е стара.

С велена ще е трудно. Може да се намери, но лесно се проследява. Но пък каква полза от това да си много умен, ако не можеш да се измъкнеш от положението — о, да, ще трябва да намери някой друг, който да направи проучването. Твърде опасно бе да оставят следи, които водят до Стъклената къща…

Клеър се залови за работа. Тя дори не забеляза, че Ева излезе и затвори вратата след себе си.

Клеър прави проучвания в продължение на четири дни. Цели четири дни. Ева й носеше супа, хляб и сандвичи, а Шейн се отби един-два пъти, за да й каже, че е луда и че не иска тя да се меси в тая работа. Клеър не му обърна внимание. Така се държеше винаги, когато напълно бе погълната от някаква работа. Чу го, отговори му нещо, но изобщо не го слушаше. Точно както правеше и с родителите си. И накрая Шейн се отказа и я остави на мира.

Майкъл влезе в стаята й малко преди зазоряване. Това толкова я изненада, че я извади от нейната вглъбеност за известно време.

— Как върви? — попита той.

— Мисията да спасим Шейн ли? Ами, върви — отвърна тя. — Трябва да разработя плана с много заобиколни действия, да не оставяме следи. Не се тревожи, дори и вампирите да се ядосат, няма да могат да докажат нищо, освен че сме им дали това, което смятаме, че търсят.

Майкъл изглеждаше доволен, но обезпокоен. Той много се тревожеше. Тя предположи, че понеже се намира в капан, единственото, което може да направи, е да се бори с всичко, което влезе в къщата с намерението да ги нарани, и да се тревожи за всичко останало. Колко отчайващо , помисли си.

— Хей — каза Клеър. — Ева кога отива на работа днес?

— В четири.

— Но това е…

— Нощната смяна. Знам. Там тя е в безопасност и не мисля, че някой вампир е толкова глупав, че да се изпречи пред колата й. Все едно да те сгази хамър. Накарах я да обещае, че Оливър ще я изпрати до колата, а Шейн ще я посрещне на тротоара и ще я въведе вкъщи.

Клеър кимна.

— Аз отивам с нея.

— В кафенето ли? Защо?

— Защото е анонимно — каза тя. — Там всички студенти имат лаптоп и в кафенето има безплатен безжичен интернет. Ако внимавам, няма да могат да проследят кой търси информация как се фалшифицира възрастта на една книга.

Той й хвърли раздразнен поглед. Но пак изглеждаше сладък. Боже! Все още забелязва тия неща. Наистина трябва да престане, но… бе само на шестнайсет и не се бе целувала…

— Не ми харесва, че Ева ще е там през нощта. А ти определено няма да излизаш.

— Но ако работя тук, всички сме в опасност. Включително и Ева.

О, удар под кръста. Погледът му трепна, но се овладя.

— Значи според теб, ако те пусна да отидеш там, да рискуваш живота си и да седиш в кафенето с Брандън е по-безопасно? Клеър, това в никакъв случай не означава безопасност.

— Повече, отколкото ако вампирите решат, че всички в тая къща са се заловили нарочно да им вземат това, което искат най-много — обоснова се Клеър. — Това не е игра, нали? Искам да кажа, мога да спра, ако искаш, но нямаме какво друго да разменим за сделката на Шейн. Нищо достатъчно значимо. Бих позволила на Брандън… сещаш се… но някак си не мисля…

— Само през… — Майкъл спря и се засмя. — Щях да кажа само през трупа ми, но…

Клеър примигна.

— Няма да го кажа — довърши той.

— Не си ми баща — изтъкна тя и изведнъж… се сети.

В болницата Шейн й бе казал, че докато е била упоена са се обадили на родителите й. Също така ясно си спомни и думите „побъркаха се“.

О, по дяволите!

— Татко — каза тя на глас. — О, не… трябва да се обадя по телефона. Може ли?

— На родителите ти ли? Разбира се. Извънградски…

— Да, знам, ще платя. Благодаря.

Тя взе безжичния телефон и набра номера у дома. Звънна пет пъти, после се включи секретарят. „Здравейте, вие се свързахте с Лес и Катрин Денвърс и дъщеря им Клеър. Оставете съобщение!“ Записът бе направен от майка й с ведър и делови глас. Когато чу сигнала, Клеър изведнъж много се уплаши. Може би просто са излезли да пазаруват. Или…

— Здравейте, мамо, татко, Клеър е. Просто исках да ви… чуя. Предполагам трябваше да се обадя по-рано. Онази злополука в лабораторията не беше нищо сериозно. Не искам да се тревожите за мен, всичко е наред. Наистина.

Облегнат на рамката на вратата, Майкъл правеше смешни гримаси. Това някак си по прилягаше на Шейн. Тя му се изплези.

— Ами просто… просто исках да ви кажа всичко това… Обичам ви. Чао.