Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Може би мога да помогна — продължи Оливър, — ако имам какво да разменя. Проблемът е какво иска Брандън, което ти или Шейн можете да му дадете? Освен очевидното. — Оливър изглеждаше замислен и докосна устните си с пръст. — Ти си много умно момиче, Клеър, или поне Ева така казва. На Морганвил му трябват умни момичета. Може би бихме могли да заобиколим Брандън и да намерим начин да се споразумеем с някой… друг.

Точно това вече го бяха обсъдили, само че без участието на Оливър. Клеър се опита да не изглежда много гузна и прозрачна.

— Кой? — попита тя.

Логичен въпрос. Оливър се усмихна, но тъмните му очи бяха проницателни и студени.

— Клеър! Наистина ли очакваш да ти кажа? Колкото повече знаеш за този град, толкова по-опасно става за теб. Разбираш ли? Трябваше да си изградя свой свят и успях, защото знам точно какво правя и докъде мога да стигна. Ти… Опасявам се, че първата ти грешка може да се окаже и последна.

Устата й вече не бе пресъхнала, направо бе мумифицирана. Опита се да преглътне, но в гърлото й се чу само някакъв шум. Тя бързо си взе чая и отпи, но не усети вкуса, но бе благодарна за влагата.

— Нямаше да…

— Недей — прекъсна я той и гласът му вече не бе толкова мил. — Иначе защо ще си тук днес, след като знаеш, че когато мръкне, Брандън вероятно ще се появи? Искаш да сключиш сделка с него, за да спасиш Шейн. Това е очевидно.

Е, не бе тук за това, но се опита да изглежда гузна поради тази причина. За всеки случай. Сигурно е успяла, защото Оливър се облегна на стола поуспокоен.

— Умна си — каза той. — Шейн също. Но не се главозамайвайте. Нека ви помогна.

Тя само кимна, за да не й изневери гласът, като се разтрепери или пък… още по-лошо… да издаде облекчението й.

— Значи се разбрахме — отсече Оливър. — Нека говоря с Брандън и някои други и да видя какво мога да направя, за да отстраня този проблем.

— Благодаря — едва промълви тя.

Оливър стана и си тръгна с онзи вид на кльощаво хипи, което все още не е забравило доброто старо време. Безобиден. Безполезен, може би.

Тя не можеше да разчита на възрастните. Не и за това. Не и в Морганвил.

Отвори лаптопа, максимизира прозореца на браузъра и пак се захвана за работа.

Времето, както винаги, се изниза бързо и когато пак вдигна поглед, навън вече бе нощ и останалите в кафенето вече не учеха, а си бъбреха. Ева бе заета на бара, разговаряше, усмихваше се, най-общо казано бе доста весела за готическа мацка.

Обаче млъкна, когато Брандън се появи от задната стая и зае обичайното си място на масата в най-тъмния ъгъл. Оливър му сервира някакво питие… Боже, тя се надяваше, че не е кръв или нещо такова!… Седна и поведе напрегнат и тих разговор. Клеър се правеше, че я няма. С Ева си размениха няколко погледа, докато обслужваше клиенти на бара.

По време на дългия проучвателен маратон Клеър разбра, че да се направи такава книга, бе работа за специалисти, а не за шестнайсетгодишни (почти седемнайсет) аматьори. Би могла да сглоби нещо, но… за нейно огромно разочарование, всеки, който разбира от редки книги, лесно би забелязал фалшификата, освен ако наистина не е направен много майсторски. Подозираше, че умението й да работи с кожа и да подвързва книги се нуждае от усъвършенстване.

Това я върна на изходна позиция. Ухапване на Шейн. Не се приема.

Един абзац от многото прозорци, които бе отворила, привлече погледа й. „За киното може да се сътвори почти всичко, включително и копия на стари книги, защото копието трябва да заблуди само едно сетиво: зрението…“

Нямаше нито време, нито пари да прави поръчка за книга на някоя холивудска фирма за реквизити, но й хрумна една идея.

Наистина хубава идея.

Или пък много лоша, ако не свърши работа.

За киното може да се сътвори почти всичко.

Не й трябваше книгата. Трябваше й снимка.

Някъде около полунощ кафенето „Комън Граундс“ изпрати и последния пристрастен към кофеина посетител, а Клеър бе почти сигурна, че ще може да извърти номера, но и да не можеше, бе твърде изморена да се безпокои. Прибра си лаптопа, подпря глава с ръка и се загледа как Ева мие чашите, зарежда съдомиялната, бъбри си с Оливър и съзнателно пренебрегва тъмната сянка, която седеше в ъгъла.

Брандън не тръгна след живата си закуска. Остана си в кафенето с нова чаша от същото питие, като даряваше с жестоката си, зловеща усмивчица ту Ева, ту Клеър, после пак Ева.

Докато подсушаваше керамичните чаши, Оливър го наблюдаваше.