Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Тя затвори. Майкъл рече:

— Трябва да им кажеш да дойдат и да си те приберат вкъщи.

— И да ви зарежа в тая бъркотия? Тя е заради мен. Шейн се замеси заради мен. Сега, когато Моника знае, че се е върнал…

— О, повярвай ми, не подценявам опасността, в която се намираме, но ти все още можеш да си отидеш. И трябва. Ще опитам да убедя Шейн да замине също. Ева… Ева няма да си отиде, а би трябвало.

— Но… — Така ще останеш сам , помисли си тя. Съвсем сам. Майкъл не можеше да се измъкне. Никога.

Майкъл погледна през прозореца. Небето бавно променяше цвета си от среднощното синьо към бледосиния цвят на зората.

— Времето ми изтече — каза той. — Обещай ми, че няма да ходиш с Ева довечера.

— Не мога.

— Клеър.

— Не мога. Съжалявам.

Той нямаше време да спори, макар че му се искаше. Отдалечи се по коридора; тя чу вратата на спалнята му да се затваря и се замисли за това, което бе видяла на долния етаж в дневната. Не бе сигурна как ще го преживее, ако й се налага всеки ден да го гледа — изглеждаше много болезнено. Предполагаше, че най-лошото бе да знае, че ако бе жив и можеше да се разхожда денем, щеше да попречи на Шейн да извърши онова.

„Нямаше да се наложи, ако се бе намесил и ми бе пазил гърба!“, му бе изкрещял Шейн и това сигурно го бе наранило повече от смъртта.

Клеър пак се захвана за работа. Очите й горяха, мускулите я боляха, но дълбоко в себе си се чувстваше щастлива, че най-после върши и нещо друго, освен да защитава само себе си — сега защитаваше и други хора.

В случай, че се справи успешно.

Странно, но бе убедена, че ще се справи. Просто знаеше.

Реши, че наистина е откачалка.

Клеър се събуди в три и половина, с мътен поглед, всичко я болеше, облече чиста тениска и чифт дънки, които отчаяно се нуждаеха от пране. Още един ден, реши тя, и после ще изпробва пералнята в мазето. Макар да бе спала едва три часа, косата й бе ужасно рошава и главата й изглеждаше огромна.

Трябваше да си пъхне главата под чешмата и с пръсти да заглади косата си назад, така че видът й да не е толкова противен.

Тя сложи лаптопа в куфарчето и хукна към долния етаж. Чу обувките на Ева да потропват в посока към входната врата.

— Чакай! — извика тя и се втурна по стълбите през дневната тъкмо когато предната врата се затръшна. — Мамка му…

Отвори я, преди Ева да успее да заключи. Ева имаше гузен вид.

— Щеше да ме оставиш — каза Клеър. — Казах ти, че искам да дойда!

— Да, ама… не бива.

— Майкъл е говорил с теб снощи.

Ева въздъхна и нервно потропа с крак, обут в черна лачена обувка.

— Да, за кратко. Преди да си легне.

— Не е нужно всички да ме защитават. Опитвам се да помогна!

— Разбирам — каза Ева. — Ако откажа и тръгна с колата, какво ще направиш?

— Ще отида пеш.

— От това се страхувах. — Ева сви рамене. — Влизай в колата.

Кафенето „Комън Граундс“ бе претъпкано със студенти, които четяха, бъбреха, пиеха чай, мока и кафе лате. Клеър остана доволна, като видя, че работят и на лаптопите си. Може би имаше около десетина включени. Тя вдигна одобрително палец към Ева, поръча си чай и се огледа за прилично местенце за работа. Някъде, където да е с гръб към стената.

Оливър лично й донесе чая. Тя му се усмихна плахо и минимизира прозореца на браузъра; четеше за известни фалшификати и методи на работа. Много издайнически неща. Не че не харесваше Оливър, но всеки, който можеше да наложи правила на вампирите, бе човек, на когото тя нямаше особено доверие.

— Здравей, Клеър — каза той. — Мога ли да седна?

— Разбира се — отзова се тя изненадана и притеснена. Беше достатъчно възрастен да й е баща, да не говорим за хипарския му вид. Макар че това не я впечатляваше толкова, понеже и тя бе особнячка. — Хм, как е?

— Днес е оживено — каза той и се настани на стола с въздишка на благодарност. — Исках да поговоря с теб за Ева.

— Добре — съгласи се тя колебливо.

— Тревожа се за нея — рече Оливър. Той се наведе напред, подпря се с лакти на масата. Тя бързо затвори капака на лаптопа и постави ръце върху него. — Ева изглежда разсеяна. Това е много опасно и съм сигурен, че вече знаеш защо.

— Заради…

— Шейн ли? — попита той. — Да. Предположих, че това е причината. Момчето се е забъркало в големи неприятности. Но смятам, че го е направил от добра душа.

Сърцето й биеше като лудо и устата й пресъхна. Боже, тя наистина не обичаше да разговаря с властни личности. Майкъл бе друго… Майкъл бе като по-голям брат. Но Оливър бе… различен.