Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Но вършат ли работа?

— Предполагам, да. Вампирите дори не одобряват да имаме огради с колове или градински колове. Когато купуваш дърва, трябва да попълниш формуляр.

Клеър го записа.

— Кръстове?

— Определено.

— Защо?

— Защото те са зли, бездушни, кръвосмучещи демони!

— Като учителя ми по физическо в шести клас, но той не се страхуваше от кръстове.

— Много смешно — каза Ева по начин, който показваше точно обратното. — Защото почти не са останали църкви, и доколкото знам не можеш да си набавиш кръст, освен ако сам не си направиш. А и тези хора са израснали — не е ли странно, че и те са били деца, а после са пораснали? — когато религията е била нещо, с което не се занимаваш само в неделя, а е била част от самия теб, всяка минута, всеки ден, и Господ винаги е бил готов да накаже лошите.

— Недей — промърмори Майкъл. — Господ отсъства по тия места.

— Не искам да обидя Големия шеф горе на небето, Майкъл, но той се е изпарил — рязко отговори Ева. — Знаеш ли колко нощи се молих в леглото: Боже, премахни всички лоши хора. И какво? Никакъв резултат. — Майкъл понечи да каже нещо. — И моля те, не ми казвай, че Бог ме обича. Ако Бог ме обичаше, щеше да ми прати билет за автобуса за Остин, така че да зарежа тоя град веднъж завинаги.

Ева звучеше ядосано. Клеър потропваше с молива си по масата, без да ги поглежда.

— Как пречат на хората да напускат града? — попита тя.

— Не пречат. Някои хора заминават. Искам да кажа, Шейн замина — каза Майкъл. — Мисля, че въпросът е как пречат на хората да разкажат за тях. И това му е странното.

— Кое това? — Клеър промърмори, а Ева се засмя.

— Аз самият не съм го изпитвал, защото никога не излизам от града, но Шейн каза, че щом се отдалечиш на десетина мили от Морганвил, те заболява ужасно главата и после започваш… да забравяш. Първо, не можеш да си спомниш името на града, после не можеш да си спомниш как да стигнеш до него и после не си спомняш, че в града има вампири. Или пък правилата. Вече нищо не съществува. Спомняш си всичко, ако се върнеш, но когато си извън града, не можеш ей така да вървиш и да разправяш за Морганвил, защото просто нищо не си спомняш.

— Чух слухове — каза Ева. — Някои хора започват да си спомнят, но им пращат… — Тя направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Наемни убийци.

Клеър се опита да си представи какво причинява такава загуба на памет. Лекарства, може би? Или… някакво местно енергийно поле? Или… е, нямаше представа. Но звучеше като магия, а магията я тревожеше. Тя предполагаше, че самите вампири са някакъв вид магия, и това още повече я обезпокои. Магията не съществува. Не бива да съществува, не бе редно. Това оскърбяваше научните й знания.

— Докъде стигнахме? — попита Майкъл. Разумен въпрос.

Клеър обърна друга страница и написа: „Загуба на памет след отпътуване“ и каза:

— Не съм сигурна. Искам да кажа, ако ще съставяме някакъв план, трябва да знаем, колкото се може повече и да сме сигурни, че сме подходили правилно. Така че, говорете. Какво друго знаете?

Разговорът продължи с часове. Часовникът на стената тържествено отбеляза девет часа, после десет, после единайсет. Бе почти полунощ и Клеър бе изписала повечето листа от тетрадката, когато погледна към Майкъл и Ева и попита:

— Още нещо? — и в отговор получи отрицателно завъртане на глава. — Добре. Разкажете ми сега за книгата.

— Не знам много — каза Ева. — Преди десет години пуснаха съобщение, че я търсят. Чух, че имат хора из целия град, които търсят в библиотеките, в книжарниците, навсякъде, където може да е скрита. Но шантавото е, че всъщност вампирите не могат да я прочетат.

— Искаш да кажеш, че е на някакъв друг език?

Майкъл повдигна вежди.

— Не мисля, че обяснението е толкова просто. Тия гадове говорят поне по няколко езика.

— Мъртви езици — уточни Ева. Когато я погледнаха, тя се ухили. — Какво? Хайде де. Смешно е!

— Може би не могат да я прочетат поради същата причина, поради която хората не си спомнят нищо, когато напуснат града — каза бавно Клеър. — Може би защото нещо не им позволява.

— Това е добър скок и руският съдия ти дава девет точки и половина за стил, така че браво — каза Ева. — Важното е, че знаем как изглежда книгата.

— Как? — Клеър се приготви да записва.

— Книга с кафява кожена подвързия и някакъв символ на корицата.

— Какъв? — Защото кафява кожена подвързия не бе кой знае каква отличителна черта, като говорим за книги.

Ева запретна ръкава на тясната черна мрежеста блуза и протегна ръката си. Там, татуиран в синьо, се виждаше знак, който приличаше на омега, но с някои допълнителни извивки. Обикновен знак, но Клеър определено не го бе виждала преди.