Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ако вампирите са планирали всичко това, значи те имат… организация. Нали така? Не може просто всеки да прави каквото си иска. Не и ако са толкова много. Някой от тях трябва да командва.

— Така е. Брандън си има шеф. И вероятно неговият шеф също има шеф.

— Значи трябва да сключим сделка с неговия началник — каза тя. — Да я заменим с нещо друго, вместо ухапване на Шейн.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно искат нещо. Нещо повече от това, което вече имат. Трябва само да разберем какво е то.

Откъм стълбите се чу скърцане. Майкъл се обърна, за да погледне, Клеър също. Бе Ева.

— Не те чух да идваш — каза той.

Тя сви рамене и тихо слезе по стълбите, беше си свалила обувките. Дори черно-белите й чорапи имаха малки черепи на пръстите.

— Знам какво искат — каза тя. — Не че ще успеем да го намерим.

Майкъл я изгледа продължително. Ева не отмести поглед, тя вървеше право към него и Клеър изведнъж почувства, че се е озовала насред нещо лично. Може би заради начина, по който гледаше Ева, или как тя му се усмихваше, но Клеър се притесни и се съсредоточи върху купчината книги в края на масата.

— Не искам да се замесваш в това — каза Майкъл. С периферното си зрение Клеър видя как той се протегна и хвана Ева за ръката.

— Шейн е замесен. Клеър е замесена. Хей, дори ти се намеси. — Ева сви рамене. — Знаеш колко мразя да ме изолират. Освен това, ако има как да си го върна на Брандън, аз съм изцяло „за“. Пичът има нужда от едно хубаво пробождане с остър кол.

Те все още се държаха за ръце. Клеър се прокашля и Майкъл пръв пусна Ева.

— Какво? Какво искат?

Ева се ухили.

— Ооо, ще ти хареса — каза тя. — Искат една книга. И не се сещам за друг, който би се справил по-добре с търсенето й от такава любителка на книгите като теб.

В Морганвил имаше доста правила, за които Клеър никога не би предположила. Едно от тях бе кръводаряването… и тя се чудеше как Майкъл се измъква, без да си плаща данъка. Не би могъл да го плати, нали? След като не можеше да напуска къщата…

Седна с кръстосани крака на пода и върху лист хартия, откъснат от някаква тетрадка дневник написа заглавие, което гласеше: Плюсове за вампирите. В тази колонка записа „кръводаряване“, „защита“, „услуги“, „сделки“.

— Ох, запиши и полицейския час — каза Ева.

— Има полицейски час?

— О, да, разбира се. С изключение на университета. Не ги интересува дали студентите скитосват по цяла нощ, защото, сещаш се… — Ева имитира забиване на кучешките зъби в шията. Клеър преглътна и кимна. — Но за местните? О, да.

— Как така за тях това е плюс?

— Не трябва да се замислят кого могат и кого не бива да хапят. Ако се мотаеш навън, значи си вечеря.

Тя записа „полицейски час“. После обърна страницата и написа: Минуси за вампирите.

— От какво се страхуват? — попита тя.

— Не мисля, че сме изчерпали плюсовете — каза Майкъл. Той седна на пода до двете момичета… е, по-близо до Ева, забеляза Клеър. — Вероятно доста неща не си записала.

— Ей, недей да я депресираш още повече — скастри го Ева. — Не всичко е толкова мрачно. Очевидно не харесват дневната светлина…

Клеър го записа.

— И чесън, сребро… ъъ, светена вода…

— Сигурна ли си в това? — попита Майкъл. — Винаги съм мислил, че се преструват за тези неща, просто за всеки случай.

— Защо да го правят?

Клеър отговори, без да вдига поглед:

— Защото така е по-лесно да скрият това, което наистина би могло да ги нарани. Записвам го все пак, но може да не е вярно.

— За огъня е сигурно — каза Майкъл. — Когато бях дете, веднъж видях вампир да умира. Беше при една от сделките за отмъщение.

Ева си пое дълбоко въздух.

— А, да. Спомням си, че съм чувала за това. Том Съливан.

Клеър попита с широко отворени очи:

— Вампирът си е имал име?

— Не вампирът — обясни Майкъл. — Човекът, който го уби. Томи Съливан. Той бе нещо като неудачник, пиеше много, което не е толкова необичайно по тия места. Имаше дъщеричка. Тя почина. Той обвини вампирите, затова заля единия с газ и го подпали, както си седеше в средата на ресторанта.

— И ти си видял това? — попита Клеър. — На колко години си бил?

— В Морганвил порастваш бързо. Въпросът е там, че следващата нощ имаше процес. Томи нямаше големи шансове. Бе мъртъв преди зазоряване. Но… огънят върши работа. Само да не те хванат.

Клеър записа „огън“.

— Ами коловете?

— Виждала си Брандън — каза Ева. — Нима искаш да опиташ да го приближиш достатъчно, за да го прободеш? Аз не бих искала.