Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Този знак търсят. Те направиха тази татуировка на всички, които растат в защитени семейства, за да помним какво да търсим.

Клеър се взира няколко секунди, искаше й се да попита на колко години е била Ева, когато са й направили татуировката, но не посмя. Старателно нарисува символа в тетрадката.

— И никой не я е открил. Сигурни ли са, че е тук?

— Изглежда така смятат. Но се обзалагам, че техните хора я търсят по целия свят. Изглежда е много важна за тях.

— Имаш ли представа защо?

— Никой не знае — каза Майкъл. — През целия си живот съм питал, повярвай ми. Никой няма представа. Дори и вампирите.

— Как може да търсят нещо и да не знаят защо го търсят?

— Не казвам, че никой не знае защо. Вампирите си имат йерархия и тези, с които съм разговарял, не са от най-високопоставените. Въпросът е, че ние не можем да разберем и не бива да си губим времето с главоблъсканици.

— Хубаво е да го знам. — До символа на книгата Клеър записа: Съдържание — неизвестно, после — Ценно!!!!! с много удивителни под него и го подчерта с три дебели линии. — Така че, ако открием книгата, можем да я заменим срещу това да ни отърват от Моника и да отменят сделката на Шейн.

Майкъл и Ева се спогледаха.

— Ти пропусна ли онази част, където ти разказвахме, че вампирите обръщат Морганвил наопаки в опита си да намерят книгата? — запита Ева.

Клеър въздъхна, обърна една страница и посочи една от бележките, които бе записала. И Ева, и Майкъл се наведоха да я прочетат.

Вампирите не могат да я прочетат.

Те изглеждаха слисани.

— Налага се да прекарам известно време в библиотеката — каза Клеър. — И ми трябват някои неща.

— За какво? — Ева все още не загряваше, но Майкъл се бе досетил.

— Да фалшифицираме книгата ли? — запита той. — Наистина ли смяташ, че ще свърши работа? Какво според теб ще стане, когато открият, че сме ги измамили?

— Лоша идея — каза Ева. — Много лоша идея. Честно.

— Хора — каза Клеър спокойно. — Ако внимаваме, никога няма да заподозрат, че сме толкова умни, че да направим подобно нещо. Да не споменавам и смели. Така че ние им даваме фалшификата… това е повече, отколкото някой има. Може да се вбесят, но ще се вбесят, че някой я е фалшифицирал. Ние просто я открихме.

Двамата така я гледаха, сякаш я виждат за пръв път. Майкъл поклати глава.

— Лоша идея — отсече той.

Може би. Но щеше да я изпробва.

Бе твърде напрегната, за да заспи, освен това я болеше гърбът и не понасяше мисълта да чака още една нощ, за да се захване за работа. Брандън не изглеждаше от онези, които чакат дълго, за да си отмъстят, а Шейн… Шейн не бе от хората, които не си държат на думата.

Ако е толкова глупав, че да иска да го ухапят, хубаво, но няма да позволя да ме използва за извинение.

Шейн не бе излизал от стаята си цяла нощ. Не бе чула нищо, когато внимателно подслушваше до вратата му. Ева с жест бе показала слушалки и пускане на невидима уредба. Клеър знаеше за какво говори, бе прекарала много часове в опити да си спука тъпанчетата на ушите, за да избяга от света.

Ева й зае един лаптоп — стара машина, голяма, черна и тежка, със стикер „опасно за околната среда“ на капака. Когато Клеър го включи в мрежата и го пусна, на екрана се появи Мрачният жътвар, а в ръцете си вместо коса държи пътен знак, на който пише Морганвил и стрелка, която сочи надолу.

Клеър гузно отвори няколко папки, любопитството й надделя и откри, че са пълни със стихове. Ева обичаше смъртта или поне обичаше да пише за нея. Цветисти романтични стихоплетства, в които се говори за гняв, за кръв и мрамор на лунна светлина… и тогава Клеър забеляза датите. Последното стихотворение бе писано преди три години. На колко ще да е била Ева тогава, на петнайсет? Тя още тогава се е вълнувала от вампирите, но нещо се бе променило. През последните три години не бе писала поезия…

Ева влезе през отворената врата.

— Върви ли работата? — попита тя. Клеър виновно подскочи и докато влизаше в интернет с вдигане на палец й посочи, че всичко е наред. — Добре, обадих се на братовчедка си в Илинойс. Тя ще ни позволи да използваме сметката й, но утре трябва да й изпратя пари. Ето сметката. — Тя й подаде листче хартия. — Няма да я убият заради нас, нали?

— Не. Аз няма да купувам по много неща от едно място. Много хора купуват кожа, хартия, инструменти и разни такива неща. Колко стара се предполага, че е тази книга?

— Много стара.

— На велен ли е писана?

— Това хартия ли е?