Ерих Кестнер - Паула пред къщи

Впрочем тя се казва Паула Шмид. Но тъй като я виждат да стои сред бадемовите дръвчета, люляковите храсти и сребърните ели в двора пред бащината си къща от седемнадесет години — а тя ги навърши през март, — наричат я просто „Паула пред къщи“. Тя е хубава като картинка, кожата й е свежа, обича да се смее и никога не е боледувала сериозно. А това означава нещо за човек, който толкова години вече при всякакво време и през деня, и през нощта живее на открито, без да може да се помръдне от мястото си.

Професор Швердфегер, известният учен, който пръв направи изчерпателни изследвания върху детето — тогава Паула вече живееше в градината, — безупречно установи, че вместо крака то притежава корени, а по-късно определи Паула в медицинските тримесечни списания като „най-очарователната грешка на природата“. Църковните кръгове обаче приеха случая, за който дори обозначението „негативно чудо“ е твърде снизходително, като истински скандал. Въпреки това малката си растеше жива и здрава за радост и грижа на родителите си.

Лесно може да се разбере, че тя бързо се превърна в сензация. Нейни снимки и статии за нея се появяваха във всички вестници и списания. Портретът на детето, което според научни данни бе здраво вкоренено в земята и живееше сред цъфтящите храсти, като се надпреварваше с тях по жизненост, трогна и занимава месеци наред целия свят. Някои от чужденците, които бяха наводнили града, направиха на семейство Шмид предложения, на които не можеше лесно да се откаже. Едно списание им обеща значителна доживотна пенсия, в случай че се съгласят да записват факти или поне предположения, които биха могли ако не да задоволят любопитството на читателите, то най-малкото да го направят поносимо. Един импресарио им предложи невероятна сума, за да изрови детето, да го посади в саксия и срещу заплащане да го показва из световните градове. За чест на родителите трябва да се каже, че без дълго да се колебаят, единодушно отхвърлиха тази съблазън.

През първите години те се поддаваха понякога на едни или други по-незначителни изкушения. Така малката трябваше да стои усмихната пред къщата и да държи в ръцете си плакат, върху който стълпените край оградата зрители можеха да прочетат: „Аз също съм облечена от фирмата за детско облекло «Щайнар»“. Или, ако времето беше лошо, навличаха й една мушама и всеки пет минути тя викаше весело: „«Имердихт» топли винаги!“ Или пък прилежно дъвчеше мармеладени хлебчета, а една табелка до нея осведомяваше, че конфитюрите на Крузе са най-добрите. Такива сравнително невинни истории донасяха също пари. А родителите ги използваха предимно за това да набавят първокласна градинска пръст.

С течение на времето други сензации привлякоха общественото внимание и Паула прекара сравнително нормално детство. Наистина трябваше да я освободят от училище. Въпреки това господин Корбгибел, сивокосият главен учител, стига да не валеше, я посещаваше заедно със своите маршируващи и пеещи ученици. Те носеха в градината на семейство Шмид навити на рула географски карти, черна дъска, бодро потракващия човешки скелет заедно с други учебни пособия. Така сред люляците, елите и жасмина учителят изнасяше своя малко сухичък урок. Окръжният училищен инспектор, който отвреме-навреме идваше на проверка, бе доволен. Паула учеше леко и четете много.

Но най-интересни и бяха книгите за пътешествия. Това бе лесно разбираемо за едно дете, чийто поглед не стигаше по-далеч от първия уличен ъгъл.

През свободните от учебни занимания следобеди до Паула сядаше майка й и плетеше. Изпод ръцете и излизаха най-често вълнени чорапи без пети, с ципове вместо съединителен шев. Двете разговаряха помежду си, както и със съседите и познатите, или пък Паула рисуваше. Баща й, трудолюбив мебелист, й бе изработил статив и детето рисуваше всичко, каквото му попадне, с водни бои или цветни моливи. Картината „Нашият пазарен площад, който никога няма да видя“ от четири години виси в кабинета на кмета и той я показва на посетителите си не без гордост и умиление.

Днес вече Паула не рисува. Тя се усмихва на приятелките си, които се завръщат от работа или отиват да танцуват. Дали продължава да се усмихва, когато се стъмни и обожателите на момичетата ги изпращат по домовете им, това не знаем. Наистина да стоиш цяла нощ прикована към земята сред тъмните храсти, да дишаш запъхтяно все едно люляково дръвче разперва длани и закрива очи, не е никак лесно. Трудно е да се усмихваш, когато кукумявки проблясват с очи, кучета лаят, а пияният автомонтьор раздрусва плета. И не помага много това, че родителите спят край отворения прозорец, гледащ към градината. Но кои освен момичето знае по-добре това?