Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Ева прехапа устната си с черно червило и с широко отворени изпълнени с тревога очи, се загледа през прозореца в ярко осветената вътрешност на кафенето. Само след секунди Клеър видя защо се тревожи Ева — управителят с хипарски вид, Оливър, стоеше до прозореца и ги наблюдаваше, а зад него Шейн придърпваше стол до една маса в другия край, където седеше тъмна сянка.

— Кажи ми, че не разговаря с Брандън — каза Клеър.

— Ами… добре. Не разговаря с Брандън.

— Лъжеш.

— Да. Говори с Брандън. Виж, остави Шейн да си свърши работата, става ли? През повечето време не е чак толкова глупав.

— Но няма Защита, нали?

— Затова води разговора в „Комън Граундс“. Мястото е зона на примирие. Вампирите не ловуват тук или поне така се предполага. Тук се сключват всички сделки, договори и други такива. Тук Шейн е в безопасност.

Но тя продължаваше да хапе устни и да се тревожи. Освен ако… Освен ако Шейн не нападне пръв. Самозащитата е позволена — досети се Клеър.

Шейн се държеше добре, доколкото Клеър можеше да види… ръцете му бяха на масата и макар че се бе навел и казваше нещо, не биеше никого. Все пак беше нещо, нали? Макар и представа да нямаше за какво ли би могъл да говори с Брандън. Не той я заля с киселина.

Каквото и да каза Шейн, не се прие чак толкова зле. Накрая той просто отмести стола си и излезе, като пътьом кимна на Оливър междувременно. Брандън се измъкна иззад масата, дълъг и мазен, и последва Шейн до вратата. Следваше го отблизо, можеше да се протегне и да го сграбчи. Но това просто бе игра на въображението, осъзна Клеър тъкмо когато се опита да изкрещи някакво предупреждение. Брандън искаше да го вбеси, а не да го нарани.

Шейн само погледна назад, сви рамене и излезе от кафенето. Когато Брандън понечи да го последва, Оливър се протегна и му препречи пътя с ръка. Докато Брандън му се озъби в отговор, Шейн вече бе в колата и Ева я отдалечаваше от бордюра.

— Трябва ли да се страхуваме сега? — запита тя. — Защото искам предизвестие, преди официално да се обяви тревога от насилие.

— Не. Свободни сме — каза Шейн. Звучеше изморено и малко особено. — Клеър има Разрешително. Никой няма да я преследва. Включително Моника и мацките от тайфата й.

— Но… какво? Защо? — запита Клеър.

На Ева очевидно й бе ясно. И беше ядосана и мрачна.

— Направихме размяна — отговори Шейн. — Вампирите много обичат да са в по-изгодна позиция.

— Голям идиот си! — изсъска Ева.

— Направих каквото трябва. Не можех да помоля Майкъл, не беше… — Шейн ядно преглътна каквото се бе наканил да каже и овладя гнева в гласа си. — Пак не беше вкъщи. Трябваше да взема мерки. Опасенията на Клеър не са шега. Те ще я убият или толкова лошо ще я наранят, че ще й се иска да са я довършили. Не мога да го позволя.

Клеър си помисли, че в края на думите му се подразбра едно „не и отново“, макар да не бе го казал. Искаше й се да се обърне и да го погледне, но твърде много я болеше, за да пробва. Опита се да срещне погледа му в огледалото.

— Шейн — каза тя. — Какво обеща?

— Нищо, което не мога да си позволя да загубя.

— Шейн!

Но Шейн не отговори. Ева също, макар че на няколко пъти отвори уста, обаче не пророни и звук. През останалата част от пътя мълчаха и щом спряха до бордюра, Ева излезе и забързано тръгна към къщата да отключи вратата. Клеър отвори вратата на колата и се опита да слезе, но Шейн отново я изпревари и й се притече на помощ. Боже, колко беше силен. А ръцете му бяха големи и топли. Тя потръпна и той веднага попита:

— Студено ли ти е?

Не трепереше от студ. Съвсем не.

— Шейн, какво обеща? — попита тя и го хвана за ръката. Не че той не можеше да се отскубне, но не го направи. Просто я погледна. Стояха много близо един до друг, толкова близо, че тя почувства как всичко в тялото й трепти.

— Шейн, нали не си направил нещо…

— Глупаво? — запита той.

Погледна ръката й и след секунда я докосна със своята. Само за секунда, после я дръпна, сякаш се е опарил от нейната. Бе права, Шейн можеше по всяко време да се отдръпне.

— Е, в глупостите ме бива. Сигурно така е по-добре, двама умници в къщата ще дойдат в повече. — Когато се опита да му каже нещо, той с жест й посочи да върви към къщата. — Тръгвай вече, освен ако не искаш да си окачиш на врата табелка „вена под наем“.

Тя се отправи към къщата. Предната врата бе отворена, Шейн я следваше по петите, докато не започна да изкачва стълбите.

Не чу стъпките му след себе си и се обърна да погледне. Той стоеше до стълбите и гледаше към улицата.