Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Кучка — изсъска Шейн.

— Хайде — каза Клеър и го хвана за лакътя. Страхуваше се, че няма да тръгне с нея, но той я последва, сякаш умът му бе другаде. Когато най-после я погледна, очите му бяха тъмни и сурови.

— Не тук — каза тя. — Тя няма да влезе тук.

— Защо?

— Ще се изложи.

Той кимна бавно и я последва в клас.

Клеър трудно успяваше да се съсредоточи върху монотонната лекция, която й бе позната. Бе прочела от учебника материала, който преподаваше професорът… и мислеше главно за Шейн, който седеше неподвижен до нея, с ръце на банката и гледаше безизразно в пространството. Дори не слушаше айпода си. Тя почти усещаше напрежението в тялото му, сякаш той просто чакаше удобна възможност да се нахвърли върху нещо.

Знаех си, че идеята не е добра.

Лекцията продължи час и половина, с почивка от петнайсет минути по средата; когато Шейн се изправи и излезе, тя бързо го последва. Той се изкачи до стъклените врати и огледа двора.

— Отишла си е — констатира, без да я погледне. — Престани да се тревожиш за мен. Добре съм.

— Тя… Ева каза, че е изгорила къщата ти. — Никакъв отговор. — И… сестра ти…

— Не успях да я измъкна — отвърна Шейн. — Беше на дванайсет, и аз не успях да я измъкна от къщата. Да се грижа за нея бе моя задача.

Все още не я поглеждаше. Клеър не можа да измисли какво да каже. След малко той се отдалечи към мъжката тоалетна, а тя се втурна към женската, като нетърпеливо изчака на опашката, а когато излезе, не го видя никъде.

О, по дяволите.

Но когато се върна в залата, Шейн седеше на същото място, както преди, този път със слушалките на айпода в ушите.

Не каза нищо. Той също.

Клеър запомни тази лекция като най-дългата и най-безинтересната от всички досега.

Занятията по физика се провеждаха в същата сграда. Ако Моника чакаше вън на жаркото слънце в двора, щеше да хване много добър тен. Шейн седеше като статуя, ако една статуя може да носи слушалки и да излъчва нарастващо напрежение, от което космите по ръцете ти настръхват. Тя имаше чувството, че седи до необезвредена бомба, и при всичките й познания по физика напълно разбираше какво означава това. Ставаше въпрос за потенциална енергия…

Часът по физика се точеше мудно. Шейн отвори бутилка с вода и десертче и ги раздели с Клеър. Занятията по химия се провеждаха в съседната сграда, но Клеър се постара да минат през страничния вход, а не през двора. Нямаше и следа от Моника. Изтърпя и напрежението, и химията още час и половина. Шейн постепенно се отпусна дотолкова, че нервите й не се опъваха всеки път, когато той помръднеше, а накрая през по-голямата част от занятието дори игра с конзолата си. Сигурно убива зомбита. Това явно оправи настроението му.

Всъщност по време на лабораторното по химия определено бе весел, експериментът му бе станал интересен и задаваше толкова много въпроси, че асистентът, който никога досега не бе идвал до масата на Клеър, се приближи до тях и се загледа в Шейн, сякаш се опитваше да разбере какво прави тук.

— Здрасти, човече — каза Шейн и протегна ръка. — Шейн Колинс. Аз… аз съм гост слушател на този курс. С приятелката ми тук, Клеър.

— О — каза асистентът, чието име Клеър така и не запомни. — Добре. Добре тогава. Просто… продължавайте.

Шейн вдигна палец в знак на съгласие и се ухили глуповато.

— Хей — каза той шепнешком, като се наведе към Клеър. — Някое от тия неща може ли да избухне?

— Какво? Ами… предполагам да, ако объркаш нещо.

— Имам предвид практическото приложение. Бомби. Такива неща.

— Шейн! — той наистина я разсейваше. И ухаеше хубаво. Момчешки хубаво, което бе различно от момичешкото хубаво — по-наситено, по-пикантно, аромат, който я караше да тръпне отвътре. О, я стига, та това е Шейн! , каза си тя. Но не помогна, особено когато й отправи онази леко дяволита усмивка и поглед, който вероятно би сразил повечето момичета. Той е лентяй. И не е… толкова умен. А може би е. Но по различен от нея начин. За нея това бе ново усещане, но й хареса.

Плесна го по ръката, когато се протегна за реактивите, и се съсредоточи върху данните от опита.

Всъщност толкова се бе съсредоточила, а Шейн бе толкова погълнат да я наблюдава какво прави, че не чуха стъпките зад тях. Първо Клеър изпита някакво изгарящо, изпепеляващо усещане по дясната страна на гърба си. Тя изпусна мензурата, която държеше, и изпищя — не успя да я задържи, защото, боже, как болеше! А Шейн се извъртя и сграбчи за яката някого, който се опитваше да се изниже.