Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Джина, моникоподобната. Тя му се зъбеше и го удряше, но той не я пусна. Задъхана от болка, Клеър се опитваше да се извърти и да види какво има на гърба й, но видя само, че Шейн полага големи усилия да не посини от бой жертвата на момента. Асистентът дотича, а другите студенти зяпаха, осъзнали, че става нещо нередно или поне нещо по-интересно от лабораторните упражнения. Клеър се изхлузи от стола до масата и се опита да види какво става с гърба й, защото я болеше. Надуши нещо ужасно.

— О, боже! — смотолеви асистентът. Той грабна бутилката с вода от раницата на Шейн, отвори я и изсипа съдържанието й върху гърба на Клеър, после се втурна към шкафа до стената и се върна с бутилка сода бикарбонат. Тя чу цвърчене, когато содата се разсипа по гърба й, и едва не припадна.

— Тук. Седни. Сядай. Ти, извикай линейка. Хайде!

Докато Клеър се свлече задъхана на друг, по-нисък стол, асистентът грабна ножица, сряза тениската й на гърба и я разтвори настрани. Сряза и презрамката на сутиена й, и тя в последния момент се сети да сграбчи дрехите си отпред, преди да са се изхлузили. Боже, боли, как боли!… Опита се да не заплаче. Изгарянето леко се успокои, когато содата подейства. Киселината има ниско пе хаш, а содата — високо… е, дори в този момент си спомняше нещо от химията.

Тя вдигна поглед и видя, че Шейн още държи Джина. Бе извил ръката й зад гърба и я бе принудил да остави мензурата. Остатъкът от киселината, която бе разляла върху гърба на Клеър, все още бе в стъкления съд и изглеждаше просто като обикновена вода.

— Беше злополука! — извика тя и се изправи на пръсти, когато Шейн изви ръката й по-силно. — Спънах се! Съжалявам! Наистина не исках…

— Днес не работим със сярна киселина — строго каза асистентът. — Нямаше причина да я разнасяш. Клеър? Клеър, много ли те боли?

— Аз… добре съм. Добре съм — каза тя, въпреки че наистина нямаше представа дали бе добре, или не. Чувстваше се замаяна, повдигаше й се и й беше студено. Вероятно бе в шок. И в много неловко положение, понеже, боже, бе полугола пред цялата група от часа по химия и… Шейн…

— Мога ли да си наметна нещо, сър?

— Не, нищо не бива да се докосва до раната. Изгарянето е засегнало дълбоките слоеве на кожата, необходимо е лечение и антибиотици. Просто стой неподвижно. — Асистентът се обърна към Шейн и Джина и вдигна заплашително пръст към нея. — Ти, ти ще отговаряш пред полицията на студентския град. Няма да позволя подобни нападения в учебната зала, не ме интересува кои са приятелите ти!

Значи я познава. Или поне знае достатъчно. Шейн шепнеше нещо в ухото на Джина, тихо, за да не го чуе Клеър, но очевидно не бе хубаво, ако се съдеше по изражението на лицето на момичето.

— Сър? — едва попита Клеър. — Сър, дали ще мога да повторя лабораторното упражнение и… — припадна, преди да довърши: — И съжалявам за бъркотията.

Събуди се, легнала на една страна и й бе топло и сънливо. До нея седеше някой. — Момче, тя примигна два пъти и осъзна, че това е Шейн. Шейн бе в спалнята й. Не, почакай, това не е спалнята й, някъде другаде е.

— Спешното отделение — каза той. Клеър изглеждаше объркана. — По дяволите, Клеър. Предупреждавай, когато следващия път решиш да падаш по очи на пода. Можех да се направя на герой и да те хвана, или нещо подобно.

Тя се усмихна. Гласът й прозвуча лениво и провлечено.

— Ти хвана Джина. — Звучеше забавно, затова го повтори. — Ти хвана Джииина.

— Да, ха-ха, знаеш ли, че си като надрусана от лекарствата? Обадиха се на родителите ти.

Мина известно време, преди да осъзнае какво й бе казал.

— Родители? — повтори тя и се опита да повдигне глава. — Ох, ау. Лошо.

— Точно така. Баща ти и майка ти се побъркаха, като чуха, че е станала злополука с теб на лабораторното. Полицаите пропуснаха да споменат, че Джина нарочно изля киселината на гърба ти. Май смятат, че това е просто някакъв идиотски нещастен случай.

— А злополука ли беше?

— Категорично не! Тя искаше да те нарани.

Клеър подръпна грозната синя болнична престилка, в която бе облечена.

— Съсипа тениската ми.

— Напълно. — Шейн бе блед и напрегнат. — Опитвам се да се свържа с Майкъл. Не знам къде е. Не ми се ще да те оставям тук сама, но…

— Той е добре — каза тя тихо и затвори очи, — Аз също.

Усети ръката му върху косата си — мигновено леко и приятно докосване.

— Да — каза Шейн. — Добре си. Ще съм тук, когато се събудиш.

Тя сънливо кимна и после всичко потъна в лимоненожълта мъгла, сякаш лежеше на слънце.