Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Майкъл смята, че ти трябва придружител. Брандън бе доста ядосан. Би могъл да намери начин да ти го върне, дори да не успее сам. Разполага с много хора, които биха ти сритали задника, ако той им нареди. — Шейн отклони поглед. — Като Моника.

О, по дяволите.

— Моника е под защитата на Брандън?

— Цялото семейство Морел, доколкото знам. Той им е личният наставник. Така че… — Шейн потри ръце. — Какви вълнуващи занятия имаме днес?

— Не можеш да влизаш в час с мен!

— Хей, можеш да ме нокаутираш и да ме спреш, но дотогава съм ти гаджето за деня. И така. Какви занятия?

— Висша математика — втора част, физика, химия — трета част, лабораторно упражнение по химия и биохимия.

— Мили боже. Ти наистина си умна. Е, добре, аз ще си взема малко комикси и може би айпода.

Тя продължи да го гледа втренчено. Нямаше полза да спори, това просто го развеселяваше повече.

— Винаги съм искал да съм пич в студентски град — рече Шейн. — Предполагам, че това е шансът ми.

— Мъртва съм — простена тя и подпря чело на ръцете си.

— Още не, и там е проблемът.

Тя се опасяваше, че Шейн ще се престарае, но не стана така. Той дори си среса косата, което му придаде толкова секси вид, че тя се страхуваше да го погледне. Още повече че щеше да прекара целия ден с него. Облякъл си бе чисто бяла риза и най-хубавия чифт дънки — скъсани на коленете и оръфани по шевовете. И обикновени маратонки.

— В случай че трябва да бягаме — каза той. — Освен това, да сриташ някого, когато си обут с джапанки, боли.

— Но ти няма да сритваш никого — каза тя бързо. — Нали?

— Никой, който не заслужава — отвърна той. — Какво друго ми трябва, за да се впиша в обстановката?

— Раница. — Тя намери резервната, бе си донесла две, и му я хвърли. Той натъпка няколко книжки с меки корици, портативната си конзола, айпода и слушалките, после прерови шкафовете за десертчета и бутилирана вода.

— Не отиваме в пустинята, Шейн. Не е нужно да вземаш всичко това. Има автомати за закуски.

— Така ли? В програмата ти не видях почивка за обяд. Ще ми благодариш после.

Всъщност тя се чувстваше по-добре, когато Шейн крачеше до нея. Той наблюдаваше сенките, тъмните алеи, празните сгради. Държеше всичко под око. Макар да си бе взел айпода, не го слушаше. Нейният бе изчезнал и се зачуди дали Моника не го е взела.

Стигнаха студентския град безпрепятствено и на средата на пътя, отправили се към първото й занятие, Клеър изведнъж се сети за нещо и внезапно спря. Шейн продължи да върви още няколко крачки, после погледна назад.

— Моника — каза тя. — Моника ще се размотава наоколо. Обикновено го прави. Ще те види.

— Знам. — Шейн си нагласи раницата по-удобно. — Да вървим.

— Но… Моника!

Той просто я погледна и продължи напред. Тя остана на място.

— Хей! Предполага се, че ме придружаваш, а не ме оставяш сама!

— Моника си е моя грижа — обясни той. — Забрави за нея. — Изчака я, а тя с неохота го настигна. — Ако не ни закача, и ние няма да я закачаме. Става ли?

Мечтай си , помисли си Клеър. Ако Моника наистина си е набелязала Шейн, дори било то и преди една-две години, и е стигнала дотам, че да убие сестра му, тя просто не можеше да си представи ситуация, в която Шейн се оттегля ей така. Шейн не бе от тия, които се оттеглят лесно.

Квадратният циментов двор между сградата по архитектура и тази по математика бе претъпкан със студенти, които го пресичаха на път за занятия. Сега, когато Клеър знаеше за какво да се оглежда, нямаше как да не забележи колко много от тях имат гривни — кожени, метални, дори плетени — със символи по тях.

И колко студенти нямаха.

Онези, които носеха символите, бяха бляскавите и уверените. Момичета и момчета от частните общежития. Спортистите. Известните. Единаците, пасивните наблюдатели, скучните и посредствените, странните… те нямаха Защита.

Те бяха добитък.

Шейн оглеждаше тълпата. Клеър вървеше бързо към Математическия факултет. Убедена беше, че Моника за нищо на света няма да допусне да я видят на такова място за зубрачи. Единственият проблем бе, че третата сграда от двора бе сградата по бизнес администрация, а там, разбира се, Моника обичаше да се мотае и да се оглежда за богатите момчета.

Почти стигнаха…

Качваше се по стълбите, които водеха към сградата по математика, когато чу, че Шейн спира зад нея. Взираше се някъде в двора и когато Клеър се обърна, видя Моника, обкръжена от група обожатели, която също го бе зяпнала. Все едно, че двамата бяха сами. Такъв поглед си разменяха само влюбени или хора, които бяха на път да се унищожат взаимно.