Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Докато си раснал тук, имаше ли много приятели?

— Приятели? Ами да. Няколко. Майкъл. Тогава познавах и Ева, но движехме в различни компании. И няколко други приятели.

— Какво… какво стана с тях?

— Нищо — отговори Шейн. — Пораснаха, започнаха работа, поискаха Защита и продължиха напред. Така стават нещата в Морганвил. Или оставаш, или бягаш.

— Виждаш ли ги понякога? — Изненада се колко много й липсват старите приятели от родния град, особено Елизабет. Все си мислеше, че е единак, но… може би не бе права. Може би никой не е такъв.

— Не — каза той. — Сега нямаме нищо общо. Те не искат да се виждат с такъв като мен.

— Който не иска да се приспособи — предположи тя. Шейн я погледна и кимна. — Извинявай.

Той сви рамене.

— Никой не е виновен. Ами ти? Имаш ли си приятели в твоя град?

— Да, Елизабет. Тя е най-добрата ми приятелка. Постоянно обсъждаме разни неща с нея. Но… когато разбра, че заминавам да уча надалеч, тя просто… — Клеър реши, че едно свиване на рамене щеше да изрази най-добре мнението й.

— Обаждаш ли й се понякога?

— Да — каза тя. — Но сякаш вече не се познаваме. Знаеш как е. Чудим се какво да си кажем. Откачено е.

— Боже, много добре знам за какво говориш.

Шейн изведнъж спря и извади ръце от джобовете си. Бяха на средата на улицата, между два магазина, и първо си помисли, че той иска да разгледа витрините, но той напрегнато й каза:

— Обърни се и се отдалечи. Влез в първия магазин, който видиш, и се скрий.

— Но…

— Действай, Клеър. Веднага.

Тя пристъпи назад, обърна се и бързо тръгна към магазина, който току-що бяха подминали. Магазин за ужасни дрехи втора употреба, където не би пазарувала доброволно, но тя натисна бравата, докато в същото време гледаше през рамо.

Една полицейска кола се движеше бавно край бордюра, близо до Шейн. Той стоеше на тротоара, с отпуснати ръце, с угоднически и почтителен вид, а полицаят, който караше, се показа през прозореца и му каза нещо.

Клеър едва не падна по лице, когато вратата рязко се отвори и тя се препъна през прага в тъмното помещение, където миришеше на мухъл.

— Хей, ти! — Униформеният полицай, който бе отворил вратата отвътре, говореше на нея. Беше по-възрастен мъж, рус, с оредяла коса и гъсти мустаци. Студени сини очи и криви зъби.

— Ти си Клеър, нали?

— Аз… — Тя не знаеше какво да отвърне. През целия й живот я бяха учили да не лъже полицаите, но… — Да, сър. — Предположи, че той и без това вече знае.

— Аз съм Джералд. Джералд Брадфийлд. Приятно ми е да се запознаем. — Той протегна ръка. Тя преглътна с мъка, избърса изпотената си длан и се здрависа. Почти очакваше да я закопчае с белезници, но, след като едва не смачка ръката й със здравото си ръкостискане, той я пусна. — Търсят те, нали знаеш.

— Аз… не знаех, сър.

— Наистина ли? — Имаше много студен поглед, въпреки че се усмихваше. — Не мисля така, малката. Всъщност дъщерята на кмета се тревожи къде си изчезнала. Помоли ни да те открием. Да се уверим, че си добре.

— Добре съм, сър. — Тя едва говореше. Устата й бе пресъхнала. — Не съм загазила, нали?

Той се засмя.

— Защо да си загазила, Клеър? Не, не се тревожи. Всъщност вече знаем къде си. И с кого движиш. Но трябва да внимаваш, мила. Съвсем нова си тук, а вече знаеш много повече, отколкото трябва. И приятелите ти не са от най-мирните и спокойни жители на този град. Размирници. Ти не изглеждаш такава. Виж какво ще ти кажа, върни се в общежитието, дръж се добре, ходи на занятия и аз лично ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

Клеър искаше да кимне, да се съгласи, да направи каквото и да е, само да се махне от този човек. Тя огледа магазина. Имаше и други хора, но никой не я погледна. Сякаш изобщо не съществуваше.

— Не ми вярваш — каза той, — но мога. Разчитай на това.

Тя го погледна, очите му побеляха, а зениците се превърнаха в малки черни точици. Когато се усмихна, тя видя как големите му кучешки зъби проблеснаха.

Ахна, отстъпи назад и се хвана за дръжката на вратата. Хукна към улицата на бегом и видя Шейн все още да стои там и да наблюдава как полицейската кола се отдалечава по улицата. Обърна се и я хвана, когато тя буквално се блъсна в него.

— Вампир! — задъхано каза тя. — Ченге — вампир. В магазина!

— Сигурно е бил Брадфийлд — каза Шейн. — Висок мъж? Леко плешив, с мустаци?

Тя кимна разтреперана. Шейн дори не се изненада, нито пък разтревожи.

— Брадфийлд е свестен — отбеляза той. — Със сигурност не е най-лошият в града. Нарани ли те?