Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

На Клеър не й хрумна какво да каже. Отклони поглед от Майкъл и огледа стаята. Леглото му бе оправено. О, боже, това е леглото му. Тя се опита да си представи как Майкъл спи там, но не можа. Макар че можеше да си представи други неща, а не биваше, защото й стана горещо и неловко.

— Клеър — каза той тихо. Тя отново го погледна. — Брандън е твърде млад, за да може да излезе преди здрач, така че си в безопасност през деня, но не оставай навън по тъмно. Разбра ли?

Тя кимна.

— А за другото…

— Няма да кажа — каза. — Няма да кажа, Майкъл. Щом ти не искаш.

Той бавно и продължително въздъхна.

— Благодаря. Знам, че звучи глупаво, но… все още не искам те да знаят. Трябва сам да измисля как да им кажа.

— Твоя работа — рече Клеър. — И, Майкъл? Ако започнеш да копнееш за онова червеното…?

— Ти първа ще разбереш — отвърна той. Погледът му бе непоколебим и хладен. — И очаквам, че ще направиш необходимото, за да ме спреш.

Тя потръпна и обеща, че ще го промуши, ако се налага, но не смяташе да го направи.

Надяваше се да казва истината.

Бе ред на Шейн да сготви вечеря и той приготви няколко хотдога с чили — с повече чили, но поне ги бе приготвил добре. Клеър изяде два, като с удивление гледаше как Майкъл и Шейн погълнаха по четири, а Ева бавно хапваше първия. Тя се усмихваше на Шейн и му подхвърляше хапливи забележки в отговор на неговите, но Клеър забеляза и нещо друго.

Ева не можеше да откъсне поглед от Майкъл. В началото Клеър си помисли: Тя знае нещо , но после видя блясъка в очите й и червенината по бузите й, която си пролича дори през бледия грим.

Охо. Е, сигурно Майкъл й се е сторил много секси, когато я измъкна от опасността и не позволи да й се случи нищо лошо. Но сега като се замисли, си спомни, че Ева постоянно му хвърляше погледи, когато бяха заедно.

Ева най-после отмести чинията си и каза, че си заплюва банята, за да си вземе една дълга гореща вана. Клеър съжали, че не се бе сетила първа. Тя и Майкъл измиха чиниите, а Шейн упражняваше бой със зомбита на любимата си видеоигра.

— Знаеш ли, че Ева те харесва? — подхвърли тя небрежно, докато изплакваше последната чиния. Той едва не изпусна тази, която подсушаваше.

— Какво?

— Харесва те.

— Тя ли ти каза?

— Не.

— Не мисля, че познаваш добре Ева.

— Ти не я ли харесваш?

— Разбира се, че я харесвам!

— Толкова, че да…?

— Не искам да говоря за това. — Той остави чинията на сушилнята. — Боже, Клеър!

— О, я стига. Харесваш я, нали?

— Дори да я харесвах… — Млъкна, погледна към вратата и понижи глас. — Дори да я харесвах, има няколко проблема, не смяташ ли?

— Всеки си има проблеми — каза тя. — Особено в този град. Тук съм само от шест седмици и вече го знам.

Той не каза какво мисли по въпроса, изсуши си ръцете и излезе. Чу го да разговаря с Шейн, а когато отиде при тях, двамата вече бяха вглъбени в играта, като се бутаха и бореха за всяка точка.

Момчета. Уф!

Запъти се към стаята си и като минаваше край банята чу, че Ева плаче. Почука тихичко и надникна, а Ева спря да хълца. Вратата не бе заключена.

Ева бе облякла черен, пухкав хавлиен халат, седеше на тоалетната, бе избърсала грима си и пуснала косата си. Приличаше на момиченце, облечено в дрехите на възрастен, които й бяха твърде големи. Изглеждаше крехка. Тя се усмихна неуверено на Клеър и избърса следите от сълзи по лицето си.

— Извинявай — рече и се прокашля. — Скапан ден, нали?

— Онова момче. Вампирът. Държеше се така, сякаш те познава — каза Клеър.

— Да. Той… осигурява Защита на семейството ми. Аз му отказах. Не е доволен. — Засмя се вяло. — Предполагам никой не обича да го отхвърлят.

Клеър я огледа.

— Добре ли си?

— Да, сладурче. — Ева й махна да излезе. — Върви да учиш. Изучи се и разбий този град. Малко съм потисната. Не се тревожи.

По-късно, когато Майкъл започна да свири, през стената Клеър чу, че Ева отново плаче.

Тя не отиде да провери, не провери и дали Майкъл ще изчезне. Нямаше смелост да го направи.

На другия ден Шейн излезе с нея да купуват дрехи. През три пресечки се намираше скучната търговска част на града с мръсните си евтини магазинчета. Тя не искаше той да я придружава, но Шейн не я пусна да излезе сама.

— Пусна Ева — изтъкна тя, докато той, седнал на дивана, си обуваше обувките.

— Да, но Ева има кола. Освен това още не бях станал. Имаш придружител. Свиквай с това.

Това тайничко я направи щастлива. Донякъде. Бе типичен слънчев ден, тротоарите се бяха размекнали от жегата. Нямаше много пешеходци, но то и рядко имаше. Шейн вървеше с дълги тромави крачки и ръце в джобовете. Тя трябваше да бърза, за да не изостава. Очакваше да каже нещо, но той мълчеше. След малко тя просто започна да говори: