Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Той… той просто се здрависа с мен. Но каза, че знае. Знае къде живея!

Шейн отново не се изненада.

— Ами, беше въпрос на време. Полицаите спряха, за да ме питат за името ти. Прибавиха го към списъка.

— Списъка?

— Така го наричат. Нещо като преброяване. Винаги знаят колко хора живеят на дадено място. Виж, просто върви, става ли? И не гледай така уплашено. Няма да ни нападнат посред бял ден.

Шейн беше много по-уверен от нея, затова тя овладя треперенето си, кимна и го последва по тротоара към друг евтин магазин, който изглеждаше по-светъл, по-приветлив и в него, изглежда, не се спотайваха вампири.

— Това е магазинът на госпожа Лосън, тя бе приятелка на мама. Всичко е наред. — Шейн й отвори вратата, като кавалер. Тя предположи, че майка му го е научила на това. Вътре миришеше хубаво — на тамян, помисли си Клеър. Имаше много запалени светлини. Тук нямаше тъмни ъгли и едно звънче издаде приятен звън, когато Шейн затвори вратата след тях.

— Шейн! — Едра жена с шарена риза и голяма широка пола излезе иззад щанда в дъното, прегърна Шейн и му се усмихна широко, като отстъпи назад. — Какво, по дяволите, правиш тук, момче? Белята ли си търсиш?

— Разбира се, госпожо. Както винаги.

— Така си и мислех. Браво на теб. — Тъмният й поглед попадна на Клеър. — Коя е малката ти приятелка?

— Това е Клеър. Клеър Денвърс. Тя… тя е студентка в колежа.

— Приятно ми е да се запознаем, Клеър. Така. Обзалагам се, че не сте дошли тук само за да ме поздравите, така че какво мога да направя за вас?

— Дрехи — каза Клеър. — Търся си дрехи.

— Имаме. Ела с мен, мила. Имам някои наистина хубави неща, тъкмо с твоя размер. Шейн, и на теб май ти трябват нови дрехи. Тези джинси са опърпани.

— Такива се носят.

— Боже, мода. Вече не я разбирам.

Може би госпожа Лосън наистина не разбираше модата, но имаше всякакви готини блузки, джинси и разни неща, при това евтини. Клеър си избра няколко и я последва до касата, където плати цели двайсет и два долара. Докато госпожа Лосън маркираше покупките на касовия апарат, Клеър погледна зад нея към стената. Там висеше официално свидетелство в рамка и с печат… не, това не бе печат. Това бе знак. Същият знак като този на гривната, която госпожа Лосън носеше.

— Внимавай — каза госпожа Лосън като й подаде плика с дрехите. — И двамата внимавайте. Кажи на Шейн, че трябва да се оправи, и то бързо. Засега се отнасят благосклонно към него, като се има предвид какво преживя, но това няма да трае дълго. Той трябва да мисли за бъдещето си.

Клеър погледна над рамото й към Шейн, който гледаше през прозореца с отегчен вид. Очите му бяха полузатворени.

— Ще му кажа — каза тя колебливо.

Бе сигурна, че Шейн мисли точно за бъдещето.

Дните минаваха и Клеър просто ги живееше. Тревожеше се за занятията, но беше уморена, а синините й бяха добили всевъзможни цветове — последното нещо, което би искала, е да стане център на внимание. Шейн я бе убедил, че е по-добре да си учи вкъщи и да се върне на занятия, когато се почувства по-добре, а и Моника да има време да позабрави нещата.

Изниза се цяла седмица. Клеър потъна в рутина — стоеше до късно с Майкъл, Шейн и Ева, спеше до обяд, спореше за банята, готвеше, чистеше, учеше и на другия ден всичко отначало. Бе… страхотно. Истинско някак, съвсем различно от живота в общежитието.

Следващия понеделник, когато стана да направи закуска, трябваше да приготви за двама: Шейн беше буден и изглеждаше намусен и уморен. Той мълчаливо взе бекона и го изпържи, докато тя приготвяше яйцата. Не си разменяха шеги, както правеше с Ева преди два дни. Тя се опита да подхване разговор, но той не беше в настроение. Просто измърморваше нещо в отговор. Тя изчака, докато той приключи със закуската, която включваше и чаша кафе, сварено в малката кафеварка в ъгъла на плота, преди да го попита:

— Защо си станал толкова рано?

Шейн наклони стола си назад на два крака, докато дъвчеше.

— Питай Майкъл.

Няма как да стане.

— Някаква работа ли ще му вършиш?

— Да. — Той върна напред стола, приглади с ръка косата си, която все още изглеждаше ужасно. — Не очаквай да се обличам официално.

— Какво?

— Получаваш това, което виждаш. — Тя го погледна, намръщи се, като се опитваше да разбере какво точно й казва. — Ще те водя на лекции. Нали днес трябваше да се върнеш?

— Шегуваш се — категорично каза тя. Той сви рамене. — Шегуваш се. Не съм шестгодишна, че по-големият ми брат да ме води на училище! Няма начин, Шейн!