Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

Оох!

Събуждането не бе приятно. Нямаше я мъглявата замайваща лимонена светлина, а на гърба, точно на лопатката, сякаш гореше факла. Клеър изплака и зарови лице във възглавницата, опитвайки да се скрие от болката, но тя я преследваше по петите. Успокоителните вече не действаха.

Примигна, изхлипа и бавно се надигна. Една сестра минаваше край стаята, спря се и се отби да провери как е Клеър.

— Е — каза тя. — Оправяш се. Изгореното ще боли известно време, но ако вземаш антибиотиците и почистваш раната, всичко ще е наред. Извадила си късмет, че е имало кой да отмие киселината и да неутрализира реакцията. Виждала съм изгаряния до кост от такава киселина.

Клеър кимна, не бе сигурна дали може да говори, без да повърне. Цялата й страна бе пламнала и натъртена.

— Искаш ли да се изправиш?

Тя пак кимна. Сестрата й помогна да се изправи и когато Клеър я помоли, й подаде остатъка от дрехите. Сутиенът бе срязан и бе напълно съсипан. Тениската също — от нея не бе останало кой знае какво. Сестрата донесе една голяма черна тениска от „загубени вещи“, помогна на Клеър да придобие що-годе приличен вид, а после лекарят дойде и я прегледа набързо. От бързия начин, по който се отърваха от нея, излезе, че изгарянето от сярна киселина едва ли си струва много грижите, или поне в Морганвил смятаха така.

— Много ли е зле? — попита тя Шейн, който я буташе в количката през коридорите към изхода. — Искам да кажа, много ли е ужасно?

— Невероятно ужасно — отговори той. — Като от филм на ужасите.

— О, боже!

Той се смили.

— Е, не чак толкова. Голямо е колкото монета от 25 цента. Преподавателят ти свърши хубава работа, като сряза дрехите и ги отстрани от кожата. Знам, че адски боли, но можеше да е много по-зле. В колбата, която Джина държеше, имаше още много киселина.

— Мислиш ли, че щеше…

— Да излее всичко върху теб ли? Ама разбира се. Просто не й стигна времето.

Лелее! Бе… неприятно. Беше й ту горещо, ту студено, ту й се гадеше и този път причината не се дължеше на шока.

— Мисля, че това е отмъщението на Моника.

— Част от него. Сега наистина ще се вбеси, като разбере, че не е минало, както го е замислила.

Представата за една истински вбесена Моника не бе най-добрият завършек на деня, а Клеър разбра, че е настъпил краят му, когато Шейн я закара до автоматичните стъклени врати.

Навън бе тъмно.

— О! — каза тя и сложи ръка на устата си. — О, не!

— Е, да, но поне имаме поръчан транспорт. Готови?

Тя кимна и Шейн изведнъж препусна с количката в луд бяг. Клеър извика и се хвана за дръжките, като много трудно пазеше равновесие, докато количката подскачаше по рампата и внезапно спря на сантиметри от лъскавата черна кола на Ева. Ева отвори вратата, Клеър се опита да се качи сама, но Шейн я грабна през кръста, вдигна я от количката и направо я сложи на седалката в колата. Всичко стана за секунди, после той изрита болничната количка към рампата, тя се блъсна в парапета и спря там, изоставена.

Шейн се мушна на задната седалка.

— Дай газ! — нареди той. Ева даде газ, докато Клеър се опитваше да постави предпазния колан така, че да не охка от болка толкова често. Накрая се наведе напред, като се хвана за голямото табло, а Ева се измъкна от паркинга и препусна с колата по тъмната улица. Уличните лампи изглеждаха зловещо и бяха твърде раздалечени — нарочно ли? И разстоянието между лампите ли се контролира от вампирите? Или тя просто бе абсолютно изперкала?

— Там ли е? — попита Шейн, като погледна назад. Ева му хвърли един поглед.

— Да — отвърна тя. — Там е. Но не ме замесвай, трябва да работя там, нали знаеш?

— Обещавам. Няма да дразня шефа ти.

Ева очевидно не му повярва, но на следващия светофар сви надясно вместо наляво и след около две минути спря до бордюра пред „Комън Граундс“, което бе ярко осветено. И претъпкано. Клеър се намръщи, но преди да успее да попита, Шейн слезе от колата и се запъти към кафенето.

— Какво прави? — запита тя.

— Нещо глупаво — рече Ева. — Как е изгореното? Боли, нали?

Клеър щеше да свие рамене, но само при мисълта за това си представи болката и потръпна.

— Не е толкова зле — заяви смело и се опита да се усмихне. — Можеше да е и много по-зле.

— Сигурно — съгласи се Ева. — Казах ти, че е опасно да ходиш на занятия. Трябва да се справим с положението. Не можеш да ходиш там, ако се случват такива неща.

— Не мога да напусна колежа.

— Разбира се, че можеш — каза Ева весело. — Хората постоянно го правят. Просто не такива като теб… о, по дяволите.