Рейчъл Кейн - Стъклени къщи

— Брандън — каза той, метна кърпата на рамо и започна да подрежда чашите по местата им. — Затваряме.

— Но ти дори не обяви последни поръчки — възнегодува Брандън и отправи същата усмивка към Оливър.

Този път обаче тя бързо се стопи. След минутка мълчание Брандън стана и си тръгна.

— Чакай — каза Оливър много тихо. — Чашата.

Брандън го погледна, невярващ на ушите си, после взе чашата, която бе за еднократна употреба, и я изхвърли в кошчето. За пръв път от десетина години си разчиства масата, предположи Клеър. Ако изобщо някога го е правил. Прикри притеснената си усмивка, защото той не бе от тези хора… още по-малко от тези вампири… които биха оценили чувството й за хумор.

— Нещо друго? — попита Брандън язвително. Не че му пукаше.

— Всъщност, да. Ако нямаш нищо против, бих искал дамите да си тръгнат първи.

Дори в сянката Клеър видя да проблясват остри кучешки зъби, когато Брандън безмълвно отвори уста и ги показа. Фука се. Оливър не се впечатли.

— Ако нямаш нищо против — повтори той.

Брандън сви рамене и се облегна на стената със скръстени ръце. Носеше черно, кожено яке, което попиваше светлината, черна трикотажна риза и тъмни джинси. Облеклото му е убийствено , помисли си Клеър и мигом съжали за мислите си.

— Ще изчакам — каза той. — Но те не бива да се страхуват от мен, човече. Момчето сключи сделка и аз ще я спазя.

— Точно затова се тревожа — отвърна Оливър. — Ева, Клеър, прибирайте се вкъщи. Вървете.

Ева затвори вратичката на съдомиялната и я включи; взе си чантата иззад бара, хвана Клеър за ръка и я поведе към вратата. Обърна надписа от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО и отключи вратата, за да излезе Клеър. Заключи я след тях с ключа и бързо поведе Клеър към колата, която бе паркирана на осветеното от уличната лампа място. Улицата изглеждаше безлюдна; вятърът носеше боклуци и прах, а червената светлина на примигващите стопове танцуваше в мрака. Ева за отрицателно време отключи колата и щом седнаха вътре, двете заключиха вратите си. Ева запали двигателя и плавно потегли, едва тогава въздъхна с облекчение.

Но после ахна, защото друга кола сви зад ъгъла, профуча край тях с черни неясни очертания, после спря до бордюра, където те бяха паркирали преди това.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори Ева и намали. Клеър се обърна да погледне.

— Лимузина — каза тя. Дори не подозираше, че в Морганвил има лимузини, но после се сети за погребални агенции и погребения и я побиха тръпки. Знае ли човек, може би в Морганвил има повече лимузини от всеки друг град в Тексас…

Но тази кола не бе част от шествие. Голяма, черна и лъскава като гръб на хлебарка, и докато кадилакът продължаваше напред, Клеър видя, че от колата слиза униформен шофьор и отива до задната врата.

— Кой е? — попита Ева. — Можеш ли да видиш?

Шофьорът помогна на една жена да слезе. Дребна, не по-висока от Клеър, прецени тя. Бледа, с бяла или руса коса, която блестеше на уличното осветление. Бяха твърде далеч, за да може Клеър да ги огледа добре, но си помисли, че жената изглежда… тъжна. Тъжна и безучастна.

— Не е много висока, с бяла коса и някак елегантна.

Ева сви рамене.

— Не съм я виждала, но повечето вампири не общуват с обикновените хора. Както гостите на „Хилтън“ не пазаруват в „Уол-Март“.

Клеър изсумтя. Когато Ева зави на ъгъла, видя жената да стои пред вратата на кафенето и Оливър да й отваря. Брандън не се виждаше. Клеър се зачуди дали Оливър вече го е изпратил, или го е задържал, за да им даде преднина.

— Как го прави Оливър? — попита тя. — Искам да кажа, защо просто не го…?

— Убият? Де да знаех. Преди всичко е голям куражлия — каза Ева и когато минаваше под уличните лампи, светлината осветяваше лицето й. — Видя ли как скастри Брандън одеве? Колко презрително се отнесе. Невероятно. Всеки друг би бил мъртъв преди зазоряване. Но на Оливър му се разминава.

Което още повече изостри любопитството на Клеър за причината. Или поне за начина, по който го правеше. Ако на Оливър му се разминава, може би и на други би могло. Може би и други хора са опитвали, но са свършвали като донори на органи.

Клеър се обърна напред и потъна в мисли, а Ева караше през тихите улици към вкъщи. Една полицейска кола патрулираше в странична улица и на нея й мина през ума, че в Морганвил търсят не толкова престъпници, колкото потенциални жертви.

Първо си помисли, че е толкова уморена, та си въобразява разни неща — случва се, когато не си доспиваш, виждаш призраци в огледалата и призрачни лица по прозорците, — но тогава забеляза нещо, което се движеше бързо в светлината на уличната лампа. Нещо бледо.