Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Кухият спихваше под нея, а междувременно всичко бе отново тихо. Стефани усети, че двамата й партньори я гледат. Танит повдигна вежда.

— Не беше зле!

— Това беше последният — обади се Скълдъгъри. — Време е за централното представление.

Скритата врата към Убежището я нямаше, на нейно място в стената зееше дупка. Отвъд прага лежеше мъртъв Секач. След кратко колебание Стефани пристъпи над тялото и заслиза по стълбището.

Фоайето на Убежището бе мястото, където се бе случило клането. Мъртвите бяха навсякъде. Нямаше ранени и умиращи — само трупове. Някои бяха на парчета, други изглеждаха непокътнати, а тук-там се мяркаха разпилени купчинки прах — поразените от Скиптъра. Стефани се опитваше да не настъпва останките, но те бяха толкова много, че нямаше как.

Мина покрай свитото на кравай тяло на Секретаря. Лицето му бе маска на агония, дело на червената ръка на Серпин.

Скълдъгъри провери левия коридор, за да се увери, че е празен. Танит тръгна по него, приплъзвайки се по стената. Тя погледна детектива и кимна. Той също се долепи до стената и след няколко крачки даде знак на Стефани да ги последва.

Вече няма да връхлитаме опасността от упор, помисли си момичето. Това бе сигурен знак, че страхът е обзел и тях, и нея.

Дланите й се изпотиха, гърлото й пресъхна. Краката й не я държаха. Сети се за родителите си, за любящите си родители. Ако загинеше тази вечер тук, щяха ли въобще да забележат? Отражението й щеше да продължи маскарада пред тях и постепенно щяха да осъзнаят, че онази Стефани, онова нещо, не притежава истински чувства. Щяха да я мислят за дъщеря си, но да вярват, че вече не ги обича. И щяха да изживеят целия си живот с това усещане.

Стефани не искаше да ги подлага на това. Тя щеше да умре, знаеше го със сигурност. Трябваше да се обърне и да бяга. Всичко това не беше нейна работа. Не беше нейният свят. Както Гастли бе казал при първата им среща — Гордън вече го нямаше, заради случващото се сега. Толкова ли бе нетърпелива да се присъедини към него?

Тя не го чу. Не усети стъпките му, дори когато вече бе толкова близо, че можеше да погали косата й. Нито го мерна с ъгълчето на окото си, не видя нито сянка, нито отражение, защото ако той не искаше да го видят, нямаше как да го видят. Но той помръдна и Стефани усети присъствието му като промяна на въздушното течение зад себе си, лек повей по дланите й. Нямаше нужда да обръща глава — знаеше, че той е там.

Тя се хвърли напред и се претърколи, а Танит и Скълдъгъри се обърнаха към нея.

Белият Секач стоеше пред тях, тих като призрак, смъртоносен като чума.

— Валкирия — промълви Танит — ела зад мен.

Стефани отстъпи и Секачът се опита да я спре.

— Ще го задържа — рече Танит без да сваля поглед от врага си. — Вие спрете Серпин. — Мечът на Танит изсъска от ножницата. Младата жена чу бързо отдалечаващите се стъпки на Стефани и Скълдъгъри. Белият Секач извади косата си.

— Наредих ти да разсейваш Кухите хора със събрата си, нали? Ти беше един от Секачите с нас, когато ходихме да спасяваме Скълдъгъри.

Той не отвърна нищо. Дори не помръдна.

— Може нищо да не значи, но съжалявам за случилото се с теб. Но бе нужно. И може нищо да не значи, но съжалявам за това, което ще се случи с теб. Но и то е нужно. — Той развъртя косата си и тя вдигна вежда. Ела и се пробвай, ако си толкова корав…

Битката започна. Тя блокира първия му удар и острието й просвистя през въздуха и срещна неговото, а след това и дръжката на оръжието му. Последва негов удар, който срещна първо метала, а след това и ножницата на оръжието й.

Тя се гмурна под следващия му замах и запази близката дистанция, за да използва предимството си пред по-тромавата коса.

Той блокираше с невероятна бързина и точност, но тя го бе притиснала и скоро някой от ударите й щеше да пробие защитата му. Мечът й го поряза отляво и той направи няколко крачки назад, по-далеч от обхвата й. Танит погледна към кръвта по бялата му униформа и се усмихна. Кръвта обаче веднага потъмня и миг по-късно червеното петно стана черно.

Танит спря да се усмихва, а кървенето спря напълно.

Тя заотстъпва. Отвори с махване вратата зад себе си, докато Секачът напредваше.

В помещението зад нея висяха десетки клетки с изправени или клечащи хора в тях. Затворът на Убежището. Хората в клетките бяха утайката на магьосническото общество, толкова долни и изкривени, че се налагаше да излежават присъдите си под непосредственото наблюдение на Старейшините. Клетките възпираха силите им и ги поддържаха в добро здраве. Нито Старейшините, нито Секачите влизаха, за да носят храна и вода. Тези хора сами си бяха компания. А когато съседът ти по клетка е неуравновесен колкото теб, подобна компания представлява самият Ад.