Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

— Това е лудост…

Той рязко се обърна към младата жена и Стефани помисли, че ще й посегне.

— Току-що видях как един много скъп приятел се превръща в статуя, Танит. Мериторий и Кроу, двамата от малкото хора на този свят, които уважавах, са били убити. Да, права си да твърдиш, че съюзниците ни мрат като мухи, но тази битка никога не е била от лесните. Някои падат в жертва. И какво трябва да правим? Да ги прескочим и да продължим, защото не можем да направим нищо друго. Сега ще спра Серпин веднъж завинаги. Който иска да дойде с мен, е добре дошъл. А който не иска, никак не ме интересува. Серпин ще бъде спрян и това е.

Той се качи в бентлито и запали двигателя. Стефани се поколеба, отвори вратата и седна до него. Докато тя се закопчаваше, той мълчеше, гледайки право напред. Три секунди по-късно Скълдъгъри превключи на скорост и вече тръгваше, когато Танит се вмъкна на задната седалка.

— Няма нужда от тая мелодрама — измърмори тя и Стефани се усмихна въпреки настроението си. Скълдъгъри подкара бързо колата по магистралата.

— Къде отиваме? — поинтересува се Стефани.

— Ти не ме ли слушаше? — отвърна детективът. Тонът му звучеше както обикновено. — Ще спрем Серпин. Току-що дръпнах цяла реч. Беше много добра.

— Знаеш къде е? — попита Танит, привеждайки се между двамата отпред.

— Да, зная! Сетих се, докато зареждах резервоара.

— Какво се сети?

— Скиптъра. Защо Серпин искаше да го притежава?

— Хъм, защото е съвършеното оръжие — опита се да отгатне Стефани.

— А защо му е нужно то?

— За да се сдобие с ритуала за призоваване на Безликите. Да сплаши този, който може да му го даде.

— Не.

— Значи няма да използва Скиптъра за това?

— Скиптъра е твърде грубо средство. Ако заплаши единствения човек, който може да му даде информацията, какво ще се случи, ако този човек предпочете смъртта? Какво да прави Серпин тогава? Не. Той използва Скиптъра, за да се отърве от Старейшините. Само затова му бе нужен. Знаел е, че не е достатъчно силен, за да се справи с тях без него.

— И това как му помага да стигне до ритуала?

— Нещата вече не опират само до ритуала. Какво печелиш, като убиеш Старейшините?

— Това звучи като началото на някой виц.

— Валкирия…

— Не знам.

— Напротив. Помисли. Какво би последвало смъртта на Старейшините?

— Паника? Страх? Три свободни места в паркинга на Убежището?

Скълдъгъри все още мълчеше очаквателно и объркването на Стефани внезапно изчезна.

— О, не!

— Той търси Книгата. Уби Мериторий и Морвена Кроу със Скиптъра, за да унищожи заклинанието, което я защитава. Не е нужно да отправя заплахи — ще трябва просто да попита. През цялото време се е стремил към Книгата на имената.

Те караха по улиците на Дъблин, притихнал в дъжда, сякаш затаил дъх в очакване. Стигнаха до Музея на восъчните фигури и излязоха. Покров от мрачни облаци скриваше звездите. Тримата се промъкнаха откъм задния вход. По улицата гумите на коли разплискваха локвите, а заблудени пешеходци бързаха с наведени глави. Задният вход бе отворен. Скълдъгъри го приближи бързо, но внимателно, последван от Стефани и Танит.

Стефани очакваше да заварят ожесточена битка, очакваше звуците от нея да се чуват даже на улицата. Музеят обаче тънеше в безмълвие. Докато се прокрадваха към скрития вход, Скълдъгъри забави ход и накрая спря.

— Какво има? — прошепна Стефани.

Той завъртя глава в мрака.

— Не искам да ви притеснявам, но не сме сами.

Почти едновременно с думите му, Кухите хора се отлепиха от стените с едва доловимо прошумоляване и след секунди малката групичка на Стефани бе обградена от бездушни човекоподобни изрезки.

Танит се вряза в тях, всеки удар на меча й — добре насочен и опустошителен, отнемащ по няколко не-живота наведнъж. Скълдъгъри щракна с пръсти и няколко Кухи пламнаха като страниците на книга. Стефани внимаваше да не я блъсне някоя от сляпо въртящите се ходещи факли. Когато пламъците проядоха кожата им и стигнаха до зловонните газове в тях, Кухите се взривиха насред експлозия от светлина и жега.

Един от тях бе избегнал пламъците и се спусна към Стефани, но тя го удари и юмрукът й прегъна лицето му навътре. Тя се наведе под тежката му длан, след това скъси дистанцията, както бе виждала да прави Скълдъгъри, притисна таза си в него и преметна съществото над себе си. Движението й не бе елегантно и ефектно, но свърши работа. Стефани го сграбчи за китката и, опряла крак в гърдите му, откъсна цялата ръка от рамото.