Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

Пред вратите на бентлито Танит попита Стефани:

— У теб ли е ключът?

Близо до покрива на склада, един прозорец се пръсна и от него изскочи Белият Секач. Приземи се с приклякване сред алеята, а парчетата стъкло се посипаха по него. Той се изправи, разтвори ръце и вдигна глава.

Танит застана между него и Стефани, стиснала меча в лявата си ръка. Контузената дясна държеше до тялото си. Секачът бавно завъртя косата си.

Скълдъгъри и Гастли излетяха от строшения прозорец. Секачът се обърна и Гастли падна върху него.

— Запалете колата! — извика той.

С натискане на бутон Скълдъгъри изключи алармата на колата и отключи вратите. Тримата влязоха и двигателят изрева.

— Гастли! — извика Скълдъгъри. — Да вървим!

Шивачът заби юмрук в Секача и се изправи, но той успя да нанесе удар с дръжката на косата дори от легнало положение, уцелвайки Гастли в челюстта. Той падна на колене.

— Гастли! — изкрещя Стефани. Скълдъгъри отвори вратата си и тръгна да излиза, но Гастли срещна погледа му и поклати глава.

— Няма да те оставим! — извика му детективът.

Вече на крака Секачът пристъпи към Гастли, готов да замахне с косата.

— Трябва — промълви Гастли.

Той наведе глава и стисна юмруци, затворил очи. Косата изсвистя. Земята като че ли се вкопчи в коленете на Гастли. Тя се разпростря почти мигновено, превръщайки краката му в бетон, след това торса му, ръцете и накрая главата — цялото му тяло се превърна в камък за времето, необходимо на косата да се спусне към врата му. Острието успя само леко да го нащърби. Стефани инстинктивно разбра какво е направил Гастли — това беше последната от Елементалните сили, земната, която Скълдъгъри бе описал като изцяло защитна и необходима само в крайни случаи.

Белият Секач отново сключи поглед с този на Стефани, докато Скълдъгъри превключваше на скорост. Оставиха Секача и Гастли в алеята и изфучаха по улиците на града.

Еакан Мериторий чакаше под сянката на дъблинската катедрала „Крайст чърч“ и гледаше света около себе си. Понякога се чувстваше виновен, че крие магията от останалите хора по земята, понякога бе сигурен, че ако им даде възможност, ще прегърнат чудесата, които може да им предложи. Но винаги бързо се опомняше — човешката раса вече си имаше достатъчно проблеми, за да се справя със субкултура, която потенциално има силата да ги пороби. Негов дълг като старейшина бе да пази външния свят от истини, за които още не е готов.

Морвена Кроу се приближи до него, краищата на тъмните й поли замитаха тревите. Бе спретната и елегантна, както през първата им среща.

— Скълдъгъри Плезънт няма навика да закъснява — отбеляза тя.

— Сагейшъс каза, че е звучал настоятелно. Може да се е сблъскал с трудности.

Морвена погледна зад ъгъла на катедралата към забързаната улица от другата страна на заграждението. Ярките кехлибарени светлини очертаха почти ангелското й лице.

— Не ми харесва да излизаме на открито. Може да ни видят. Той би трябвало да съобразява подобни неща.

— Скълдъгъри е избрал това място с причина. Вярвам на преценката му. Това поне е заслужил.

Сагейшъс Тоум се материализира от нищото до тях.

— Сагейшъс — обърна се към него Морвена. — Скълдъгъри тук ли каза, че ще се срещне с нас?

Материализацията на третия старейшина приключи. Вече напълно солиден, той изглеждаше още по-нервен.

— Съжалявам, Морвена, каза ми само да се уверя, че и двамата сте пред катедралата.

— По-добре да има смисъл от това. Нямаме много време за губене в последните дни. Серпин може да нанесе удар навсякъде и по всяко време.

При тези думи Сагейшъс тъжно се усмихна.

— Напълно си права. И ако мога да отбележа, бих искал да призная и на двама ви, че приятелството ни беше прекрасно.

Морвена се засмя.

— Още не сме мъртви, Сагейшъс.

Усмивката на Тоум се превърна в нещо друго.

— Всъщност, Морвена, мъртви сте.

Кухите хора ги обградиха и третият Старейшина изчезна. Серпин крачеше към тях със Скиптъра в ръка. Мериторий, нямащ време да мисли за предателството на колегата си, инстинктивно вдигна предпазен щит около себе си, но когато кристалът проблесна, черната мълния премина през магическата стена, сякаш тя не съществуваше и накрая…

… нищо.

Секретарят разблъска хората в тълпата пред театър „Олимпия“, навличайки си хор от гневни викове и ругатни. Спъна се, но успя да не падне, продължи да тича. Погледна зад себе си. Никой не го гонеше. Може би не го бяха видели, но нямаше как да е сигурен.