Дерек Ланди - Скълдъгъри Плезънт

— Това няма значение. Може да сме открили слабост в съвършеното оръжие.

— Каква?

— Помниш ли какво каза Ойсин, симпатягата от Ехо-камъка? Черният кристал пеел на боговете, когато наближавали врагове, но не ги предупредил за Древните.

— Значи какво, мен ме мисли за Древен?

— Строго погледнато, според думите на баща ти е напълно възможно да си точно такава.

— Значи ли това, че започваш да вярваш в легендите и митовете?

— Ами… поддържам възможността да са верни. Само не разбирам защо Гордън не ми е казал нищо за семейната ви история? Бяхме дългогодишни приятели, водили сме разговори за Древните и Безликите с дни, защо не ми е казал?

— А значи ли нещо друго? Това, че съм наследник на Древните, имам предвид. Какво, какво…

— Какво означава?

— Да.

— Означава, че си специална. Че си предопределена за това — за живота в този свят, сред нас.

— Така ли?

— Да.

— Може би затова не ти е казал. Искал е да пише за него като наблюдател, не като участник.

Скълдъгъри наклони глава.

— Много си мъдра за годините си, Валкирия.

— Да. Да, така е!

Господин Блис стоеше в дланта на Посягащата скала и чакаше приближаващия Серпин. Посягащата скала имаше формата на огромна ръка с обърната нагоре длан, щръкнала от върха на планината, сякаш посягаща към слънцето в кървавочервеното небе.

Серпин се изкачи в дланта с лекота и Блис се поклони леко. Серпин само се усмихна тънко.

— У теб ли е?

— За твое щастие, да.

— За мое щастие?

— Скъпи г-н Блис, ако бях излязъл от тези пещери без Скиптъра, какво щеше да се случи с теб? Щеше да висиш в някоя клетка в затвора на Убежището, безсилен, очакващ присъдата си. Вместо това стоиш до мен, на прага на един нов свят. Трябва да си благодарен.

— Струва ми се, че забравяш, че ако не бе намерил Скиптъра, щеше да си в клетката до мен…

Серпин го погледна. Доскоро те бяха равни. Вече не.

— … господарю мой — довърши изречението г-н Блис.

Серпин отново се усмихна и му обърна гръб, загледан в долината през „пръстите“ на Посягащата скала.

— Толкова ли е могъщ, колкото го описват историците? — попита Блис.

— Описанията на историците бледнеят пред реалността. Вече никой не може да ни спре.

— Старейшините — каза Блис.

— Имам план за справяне с тях. Основната им слабост е предвидимостта им и заради нея ще загинат. Самият Мериторий ще се превърне в прах. Нищо не може да застане на пътя ни.

— Старейшините може да са предвидими, но Скълдъгъри Плезънт не споделя това им качество. Той е хитър, могъщ и много, много опасен.

— Не тормози мислите си с детектива. Имам план и за него.

— Така ли?

— Скълдъгъри Плезънт винаги е бил слаб в едно отношение — винаги се сближава с хора, които умират много лесно. В миналото бяха жена му и детето му. Сега е момичето, с което се движи, Валкирия Каин. Той е заплаха за нас, само ако разсъждава трезво. И ти, и аз добре знаем, че гневът замъглява ума му.

— И какво ще правиш?

— Вече съм го сторил, Блис. Изпратих някого да… замъгли ума му. След по-малко от час Валкирия Каин ще бъде мъртва, а Скълдъгъри Плезънт повече няма да ни пречи.

Денят вече бе отстъпил по времето, когато стигнаха до улица „Денълм“ и нощта се просмукваше в града. „Денълм“ беше дълга, мръсна и притихнала. Гастли и Танит ги чакаха пред склада.

— Има ли някого вътре? — попита Скълдъгъри, докато проверяваше дали е зареден пистолета му.

— Не и доколкото мога да преценя — каза Гастли. — Но е възможно да се крият. Ако Серпин или Блис са там, ще ни трябват подкрепления.

— Няма ги.

— Откъде знаеш? — попита Стефани.

— Серпин е използвал това място за нещо достатъчно голямо и странно, за да направи впечатление. Той знае, че е привлякъл внимание, моето внимание, и затова се е изнесъл.

— Тогава защо ние сме тук?

— Можеш да предвидиш какво ще стори някой, само ако знаеш какво вече е сторил.

Приближиха единствената врата и Танит долепи ухо до нея. След миг докосна ключалката, но този път тя не се счупи, а просто се отключи.

— Как така не можеш да правиш това? — прошепна Стефани на Скълдъгъри. — По-бързо е от това да ровичкаш с шперца и е по-тихо от това да я взривиш.

— Какво, жив скелет не ти ли стига? — тъжно поклати глава детективът. — Какво е нужно в днешно време, за да впечатли човек младите?

Стефани се ухили. Вратата водеше към единствения офис в склада, тъмна стаичка, обзаведена само с бюро и дъска от корк. Мястото определено отдавна не бе използвано от някоя компания с добра репутация. В другия край на офиса друга врата водеше към самия склад. Стефани се взря през мръсния прозорец до нея.