Дерек Ланди - Мрачни дни

Челюстта на Скарабей се стегна, но той не помръдна от мястото си.

— Виж какво намерих в Хранилището — продължи Гилд и разтвори дланта си. Държеше меден диск, широк колкото петте му пръста. Дискът имаше осем тънички крачета, които в момента стояха свити под него. Приличаше на мъртъв паяк. — Сети ли се какво е това? Сигурен съм, че си се сетил. Колко души си убил с това оръжие през живота си, а?

— Не водя сметки — отвърна Скарабей.

— Предметът просто се прикрепя към целта, нали така беше? И той сам освобождава ужасната си сила. Ако сега например аз го прикрепя към теб, през тялото ти ще протече енергия, стократно по-силна от масиран инфаркт, прав ли съм?

Осемте крачета трепнаха, когато предметът усети новата си жертва.

Скарабей преглътна.

— Прав си.

Тълпата ревна и скочи на крака. Гилд и Скарабей останаха седнали.

— Къде е Механизмът на опустошението, Скарабей?

— В джоба ми.

— Откъм моята страна?

— Да.

Гилд се усмихна и внимателно бръкна със свободната си ръка в джоба на палтото на Скарабей. Пръстите му напипаха бомбата, сключиха се около нея и бавно я изтеглиха навън. Течността в стъклениците все още имаше спокоен зелен цвят. Дори още не беше активирана. Върховният маг пъхна предмета под палтото си и го скри от любопитни очи.

— Причини ни толкова главоболия — промърмори. — Добре, че те намерих, преди да направиш нещо, което да ни причини реални проблеми.

— Ще ме убиеш — каза Скарабей, — нали? Веднага?

— Да, мисля, че така ще е най-добре за всички.

Скарабей обърна глава и погледна Гилд в упор.

— Имаш ли куража, обаче? Имаш ли куража да погледнеш един човек в очите и да го убиеш? Нареждал си да бъдат извършвани убийства. Организирал си ги, помагал си на убийците, прикривал си ги… Но бил ли си някога толкова близо до някого, когото ти предстои да убиеш със собствените си ръце? Достатъчно близо, за да погледнеш в очите му, докато умира?

— Не — призна Гилд. — Но съм много любопитен да разбера какво е усещането.

— Мога ли да бъда откровен с теб? Иска ми се Мериторий да беше жив. Много повече бих предпочел той да ме довърши.

— Е, не можем винаги да избираме кой да ни убие.

— Прав си, предполагам. Аз избрах теб, но всички тези хора наоколо не са те избирали.

— Не съм сигурен, че разбирам какви ги дърдориш, Скарабей. Нямам намерение да убивам хората на стадиона.

— Всъщност, Върховен маг Гилд, точно това ти предстои да направиш. Този Механизъм на опустошението не е конструиран така, че аз да мога да го задействам. Той е направен специално за теб.

Гилд се разсмя.

— И какво, за Бога, може изобщо да ме накара да го задействам?

— Ще го задействаш, защото аз ще ти кажа да го сториш.

— Двеста години в самота са те побъркали, старче. Няма да отнема живота на тези хора. Няма да убия сам себе си. Ще убия единствено теб.

— Ще убиеш мен, ще убиеш и всички хора на стадиона, но няма да убиеш себе си. Специално накарах професора да се погрижи за това. Бомбата е направена така, че ще пощади твоя живот. Бих те посъветвал да не я изпускаш от ръката си. Пуснеш ли я, ще се взриви.

— Какви ги говориш? Дори не е активирана.

— След като е докосната от теб , Върховен маг, и е прекарала повече от десет секунди в дланта ти, тя се е активирала сама.

Гилд се намръщи и сведе поглед към бомбата, която така и не беше изпуснал от ръката си. Течността в нея беше аленочервена, бълбукаше и вреше в стъклениците. Сърцето на Върховния маг започна да прескача и той усети как се задушава.

— Осемдесет хиляди човека — продължи Скарабей. — На живо по телевизията. Моментът на трагедията ще бъде предаван по всички канали по света отново и отново години след днешния ден. А Върховният маг на ирландския магически Съвет ще носи цялата вина. Просто е… идеално, не мислиш ли?

— Ти си луд — каза Гилд. — Ще я дезактивирам. Ще…

— Сега ще излезеш отпред на терена — каза Скарабей, — и ще пуснеш Механизма на опустошението на земята. Всичките осемдесет хиляди човека край теб ще бъдат изтрити от лицето на земята.

— Защо?

Тълпата скочи и ревна отново.

— Никога не съм харесвал Нефариан Серпин — продължи Скарабей, сякаш не беше чул въпроса на Гилд. — Венгос беше свестен човек. Така и не съм срещал лично лорд Вайл, но Серпин определено не можех да го търпя. Така и не разбрах защо Меволент му вярваше толкова. Но едно трябва да му се признае на Нефариан — знаеше как да притиска хората. Това умение му позволи да убие Скълдъгъри Плезънт. Ликвидира семейството му. Скелетът обезумя от гняв и това реши съдбата му. Яростта замъглява ума. Мъстта заслепява. Но за това трябва търпение. Както вече казах, най-важно е да улучиш момента. Най-подходящия момент.