Дерек Ланди - Мрачни дни

— О, я стига, не е ли очевидно? Какво мислиш, ще се случи, когато 80 000 смъртни бъдат убити на живо по телевизията, при това от бомба, която би могла да бъде описана единствено като магическа? Хората ще узнаят, нали така? Ще узнаят за магията, ще повярват в нея, а след това ще повярват и в нас . Никакво криене повече за моя милост. Ще бъда свободен да си се разхождам по улиците, да правя, каквото си искам, да убивам, когото си искам… Ще настъпи раят на земята.

— Това ли е причината да участваш? — свъси се Страха. — Искаш всички хора от целия свят да узнаят за магията?

— Ами да, аз точно по тази причина участвам. Останалите си имат други причини. Например искат Убежището да бъде унищожено; искат всеки магьосник по света да се полакоми за парченце от руините на Ирландия, искат хаоса, който ще настъпи след това… Всъщност не знам, не съм ги разпитвал подробно. Сред нас не цари точно приятелска атмосфера, ако ме разбираш. Прав ли съм, Дъск?

— Прав си — отвърна Дъск иззад гърба му. — Но на мен лично не ми пука нито за Убежището, нито за войната, която ти се надяваш да предизвикаш.

Джак кимна.

— Мотивите на Дъск за чисти като сълза. Той се интересува само от отмъщението. Е, приятел, направи ли го? Ухапа ли я?

— Ухапах я — отговори Дъск.

— Тогава жаждата ти за отмъщение е утолена, а?

— Не съвсем — каза вампирът. — Валкирия Каин е само един от хората, на които искам да отмъстя.

— Сериозно? Това не си ми го казвал. Е, предполагам, така се получава, когато не общуваш достатъчно с хората. Почваш честичко да се изненадваш. Хайде, Дъск, сподели. Кой още е в списъка?

— Ти.

Джак пребледня и се обърна, но вратите на асансьора вече се бяха затворили и Дъск беше изчезнал. Останал внезапно сам, Джак върна поглед върху Страха и Гастли. В следващия момент те се хвърлиха върху него.

Валкирия се насили да се изправи, все така притиснала раната с ръка, и хукна. Ухапаното гореше, но вече не течеше кръв. Момичето тичаше по коридора, после свърна наляво и прескочи тялото на още един охранител. Скълдъгъри се появи неочаквано иззад следващия ъгъл и забърза към нея.

— Къде е той? — попита момичето.

— Гилд го преследва. Изгубих ги и двамата — той отвори уста да добави още нещо, после я зяпна и я сграбчи за раменете. — Ухапана си.

— Кенспекъл може да ме излекува, нали? Ако отида при него в следващите няколко часа, всичко ще бъде наред, той ще ми помогне. Дъск ме ухапа, а ако искаме да бъдем съвсем точни, ме сдъвка и ме изплю. Вече дори не кърви.

— Кърви.

— Добре де, не кърви силно .

— Валкирия, слушай ме сега. Върни се при Флетчър и го накарай да те телепортира в киното.

Тя се дръпна от ръцете му.

— Какво?

— Механизмът на опустошението може да се взриви всеки момент. Ако това стане, няма да има никакво значение колко си бърза или колко си корава. Това не е нещо, с която можеш да се пребориш.

— Оставам с теб.

— Мътните да го вземат, Валкирия, ако бомбата гръмне, няма да мога да те спася.

— Няма да има нужда да ме спасяваш.

— Не съм те забъркал във всичко това само, за да те видя как умираш рамо до рамо с мен, ясно ли ти е?

— Не ти си ме забъркал във всичко това, аз сама се забърках. Аз тръгнах с теб след убийството на Гордън, аз те накарах да ме научиш да правя магии, аз сторих всичко това, разбра ли? Изборът не беше твой.

— Моля те, поне веднъж ще направиш ли онова, за което те моля?

— Не. Колкото по-дълго спорим, толкова повече време губим. Трябва да търсим Скарабей.

Скълдъгъри я загледа мълчаливо, после уви шала около лицето си.

— Сигурно се е смесил с тълпата — каза. — Знае, че го преследваме и че сега най-безопасното място за него е да е скрит сред хората. Тръгваме да търсим, но не трябва да се изпускаме взаимно от поглед.

— Аз ще се движа по-бързо от теб. Не се тревожа през цялото време, че маскировката ми може да падне.

— Да, ама си в кръв от главата до петите.

Момичето вдигна яката на палтото си.

— Така по-добре ли е? Давай, нямаме време за губене.

Гилд проследи с поглед как Скарабей слиза бавно по стъпалата и сяда сред тълпата. Имаше време, когато убиец от класата на Скарабей никога нямаше да допусне да бъде проследен така лаишки, но това време беше отминало безвъзвратно, заличено от дните, които старият американец беше прекарал в затвора. Точно до него имаше свободно място и Гилд го зае.

— Здравей, Клемънт — каза. — Не се опитвай да бягаш. Не бих искал да ставаш за смях.