Дерек Ланди - Мрачни дни

Танит придоби изражение сякаш се кани да спори, но над главата й се чу иззвъняване и тя простена.

— Тъкмо човек се настани удобно…

Русата магьосница стисна ръбовете на ваната и сковано се изправи. Калта я покриваше от главата до петите. Протегна ръка. Валкирия я прихвана за лакътя с две ръце, за да я задържи да не се подхлъзне, и й помогна да облече метнатата встрани хавлия. Танит изтри лицето си с друга кърпа.

На вратата се почука. Валкирия погледна през рамо и видя Скълдъгъри, вече влязъл и подпрян на касата.

— Танит — рече скелетът. — Изглеждаш чудесно.

— Готова съм за действие — отвърна Танит.

— Сериозно?

— Само ми върнете меча и съм в играта.

Преди Скълдъгъри да отговори каквото и да било обаче, левият крак на Танит поддаде и Валкирия едва я удържа да не падне. Побърза да я отведе до стола и да я сложи да поседне.

— Мътните го взели — изруга Танит. — Боли.

— Танит… — почна Скълдъгъри.

— Искаш да разбереш дали съм научила нещо, докато бях в замъка, нали? — отвърна Танит, от болката думите й звучаха нервно и напрегнато. — Дали Сангуайн или някой от другите не се е изпуснал да каже нещо ценно насред всички празни приказки? Не, никой не се изпусна, не и пред мен. Държаха ме окована в една самостоятелна стая, а после направо ме дадоха на професора. Моля да ме извиниш, но последните дванайсет часа са ми малко мътни, надявам се, че ме разбираш.

— Не споменаха ли някакви имена? Места? Време на действие?

— Останката в професора дърдореше, без да спре. Най-вече колко е радостен от факта, че най-сетне си е намерил приятелка.

Скълдъгъри бавно кимна.

— Окей. Добре, благодаря ти.

— Какво значение всъщност има? Взехте Механизма на опустошението, нали?

— Взехме го, но така и не разбрахме със сигурност коя е била целта им. Ако не са успели да я поразят с бомбата, вероятно е да опитат по някакъв друг начин.

— Или просто сега бягат да се скрият — предположи Танит. — Да си кажем истината — нито един от онези типове в замъка не работи добре в екип. Всеки е имал някакви свои си причини да участва в общия план, но сега този план се провали и е най-вероятно групата им да се разпръсне.

— Възможно е. Да, даже много е възможно.

— Ако питаш мене, всичко свърши. Сега просто трябва да ги изловим един по един. Искам да участвам в лова, Скълдъгъри. Спрингхийлд Джак ме хвърли от движеща се кола. Трябва да го напляскам.

— В момента, в който си върнеш формата, ще ти се обадим.

— Аз съм готова и сега.

— Дори не можеш да ходиш, Танит.

— Трябват ми само час-два сън.

— Най-малко няколко дни почивка. Така поръча докторът.

— Да, бе, моят доктор е същият, дето ме изтезава, за Бога. Не смятам, че мнението му има каквото и да било значение, какво ще кажеш?

Валкирия сведе поглед към ботушите си. Скълдъгъри замълча.

— Хубаво — промърмори Танит.

— Валкирия — каза скелетът. — Хайде. Имаме работа.

Момичето вдигна поглед към Танит.

— Добре ли си наистина?

— Не започвай и ти, Вал.

Валкирия се наведе, докато очите й се впериха право в очите на Танит.

— Ти си ми сестра — каза момичето. — Скоро ще имам друга сестра или пък брат, но ти също си моя сестра. Искам да останеш тук, да оздравееш и да се помъчиш да приемеш факта, че не професор Кенспекъл ти стори тази злина. Ама да го приемеш напълно. Искам да се оправиш. Окей?

— Окей — меко отговори Танит. Валкирия я прегърна и я целуна по бузата.

— Имаш кал на брадичката — усмихна й се Танит.

— Да, но сега вече съм сигурна, че калта наистина ще ти помогне.

Гастли и Антон Страха ги чакаха в сумрака на старото кино. Пред екрана се появи и Флетчър със скръстени ръце и ядно присвити очи.

— Имате гостенин — каза. — Вашият приятел вампирът е отвън. Настоява да говори с Валкирия.

— Непременно — каза Скълдъгъри и после за неочаквано задоволство на Флетчър добави: — Флетчър, върви с нея. Заради нас Сийлън е низвергнат от вампирското общество. Може да е сърдит.

Валкирия зяпна.

— Нямам нужда от защита.

— Отвън те чака вампир. Разбира се, че имаш нужда от защита. Бъди кратка. Чакаме те.

Флетчър се ухили. Валкирия го стрелна недоволно и скочи от сцената пред екрана. Телепортаторът я последва по пътеката между седалките в мрака отвън.

Сийлън стоеше точно пред вратата. Обърна се към тях, когато излязоха, но прикова тъмните си очи право върху Валкирия. Изглеждаше така, сякаш изобщо не забелязваше застаналия до нея Флетчър.

— Здрасти — каза момичето. — Станало ли е нещо?