Дерек Ланди - Мрачни дни

— Секачите идват насам — каза Скълдъгъри, — но нямаме време да ги чакаме. Антоне, тая работа трябва да приключи бързо .

Страха кимна. Затвори очи и стисна юмруци. От гърдите му изникна втора глава.

Валкирия отстъпи крачка назад от ужас и изненада. Втората глава беше мъглява, с неясни очертания, приличаше на призрак, приличаше и на истинската глава на Страха, но не съвсем. Имаше много по-дълга коса и по-остри зъби. Призрачното същество заръмжа и си запроправя път навън. От гърдите на магьосника се измъкнаха рамене, а след това ръце с грамадни нокти. Създанието беше облечено със същата бяла риза и черен костюм като истинския Страх. Застина неподвижно за секунда и чак тогава очите му се отвориха — продълговати, тесни, въгленовочерни. Видя Кухите хора, лицето му се напрегна и то сякаш скочи напред, изтръгна се цялото, повлякло след себе си мътна опашка от проблясващ мрак, която свързваше трупа му с гърдите на Страха. Съществото полетя към най-близкия Кух човек и разпори хартиената му кожа на парцали с ноктите си.

Кошмарното създание продължи все напред, опашката мрак, свързваща го с тялото на Страха се удължи, Кухите хора се стълпиха около него, то раздираше, пореше, разкъсваше, от гърлото му излизаше смразяващ писък. Съществото подскачаше и се гънеше, извиваше се и се въртеше, опашката му се гърчеше като змия, премяташе се и се кръстосваше сама със себе си, следвайки движенията му. Този призрачен Страх, тази вътрешна същност , беше безмилостна. След всеки удар лицето му се разкривяваше все по-яростно, тялото му придобиваше плътност, вече не изглеждаше мъгляво и полупрозрачно. Изглеждаше демонично. Изглеждаше зло.

Страха изпъшка. Валкирия го погледна и видя потта, избила по лицето му, видя опънатите и треперещи мускули на шията му. Опашката мрак, проточила се от гърдите му, изведнъж сякаш стана жилава и неподатлива и започна да придърпва обратно хищното създание към гърдите на магьосника. То запищя от гняв, но не можеше да се противопостави. Потъна обратно в гърдите на Страха и последното, което Валкирия видя от него, беше един закривен като сърп нокът.

Страха отстъпи тежко крачка назад. Лицето му беше бледо, дишаше накъсано. От Кухите хора нямаше и следа, наоколо се валяха само разкъсани парцали, а въздухът беше наситен със зловоние, от което очите на Валкирия отново залютяха.

— Добре ли си? — попита момичето.

— Дайте ми няколко минути — тихо отвърна Страха — да се съвзема.

— Какво представляваше това чудо? — обади се и Флетчър.

— Това е моята вътрешна същност — отговори Антон. — Тя е гневът в мен, омразата ми, решимостта ми. Тя е най-силната част от личността ми, но трябва да бъде внимателно контролирана. Не трябва да позволяваш на вътрешната си същност да прекарва много време вън от тялото ти.

— Защо?

Страха вдигна очи към младите магьосници.

— Може да те завладее. Ако това стане, тогава аз ще се превърна в нещо, което живее вътре в този хищник.

— Флетчър — повика Скълдъгъри, — изведи Антон отвън. Чакайте там Мар и Секачите. Кажете им къде сме.

Флетчър кимна, хвърли прощален поглед на Валкирия и изчезна заедно със Страха.

— Хайде — каза Скълдъгъри на Гастли и Валкирия.

Изместиха въздуха и се издигнаха до отвора под счупеното огледало и се втурнаха по коридора зад него. Срещнаха още Кухи хора, но лесно се отърваха от тях.

— За да намерим Танит, трябва да вървим насам — извика Валкирия, която водеше групата. — Кенспекъл е с нея. Той… Тя е ранена.

Продължиха да тичат, докато момичето посочи нужната врата, а Скълдъгъри я разби с един удар.

Кенспекъл Граус скочи на крака с ръмжене. Танит едва-едва повдигна глава. Гастли направи крачка към професора и му вкара едно дясно кроше. Кенспекъл само се разсмя. Блъсна Гастли и го запрати в стената. После запрати креслото си към Скълдъгъри и използва разсейването на детектива, за да го доближи. Засмя се пак и с едно движение изтръгна едната ръка на скелета от рамото му. Скълдъгъри изрева от болка, а Кенспекъл го блъсна далеч от себе си. Валкирия рязко измести въздуха и професорът залитна силно назад.

Зад гърба на момичето закънтяха стъпки и в стаята нахълта Давина Мар.

— Не мърдай! — заповяда тя, насочила пистолета си към професора.

Кенспекъл изръмжа отново, после се свлече на колене, главата му се отметна и устата му зяпна широко. В гърлото му се надигна буца — нещо се мъчеше да пропълзи навън, да се измъкне от тялото му. Ако Останката се освободеше тук, щеше да обладае някой друг от присъстващите или да използва шанса си да се измъкне на свобода, за да не го върнат в общата стая затвор в хотела. Валкирия се втурна напред и ритна. Ботушът й се заби в брадичката на професора. Тялото му се надигна леко от земята от силата на удара и падна назад.