Дерек Ланди - Мрачни дни

— Знаех си, че при теб ще намеря нещо полезно.

Чичо й се огледа наоколо и си пое дълбоко въздух.

— Аз всъщност не дишам наистина — рече весело, — но не виждам защо трябва да се отказвам от един такъв хубав навик.

— Така си е — съгласи се момичето и хвърли поглед към моравата зад гърба си, където стъпканата трева отново се изправяше в предишното си положение. Виждаше само своите следи. За тревата и за целия околен свят Гордън беше нещо по-незначително и от призрак.

Чичо й започна да назовава имената на птичките, които цвърчаха из дърветата наоколо и Валкирия беше напълно сигурна, че последните няколко наименования са чиста негова измислица. Но не му го каза.

— Защо търсиш информация за Останките? — попита Гордън абсолютно незаинтересовано.

— Една Останка е обладала професор Кенспекъл Граус и искаме да я изкараме от него.

— А. Може да ви помогне само Чайна Сороуз с нейните символи, трябват ви и още някои дреболии. Откога Останката е в професора? Ако е обладавала тялото му повече от четири дни, се боя, че се е споила с него за вечни времена. Вече не може да излезе дори и да иска.

— Не са минали още четири дни.

— Е, тогава всичко ще се оправи. Виж бележките — Гордън вдигна очи. — Чу ли песента на тази птичка, ето тази, най-сладката от всички? Това е вълнист цвърчо, ако не греша.

— Има ли на света нещо, което не знаеш, Гордън? — попита Валкирия, без да спира да разлиства.

— Сигурно има, но то несъмнено е маловажно.

Момичето въздъхна.

— Разбирам защо двамата със Скълдъгъри сте се разбирали така добре.

— Когато двама души с его, голямо колкото цяла планета, се срещнат, всеки от тях влиза в орбитата на другия. Така сме ние двамата. Ти обаче как се справяш, не знам.

— Аз нямам его.

— Тогава значи си сателит.

— Не съм никакъв сателит.

— Газов гигант, може би?

— И газова не съм. Аз съм слънцето. А, какво ще кажеш за такава постановка на нещата? Вие двамата можете да се повъртите в орбита около мен за разнообразие — момичето затвори тетрадката. — Благодаря ти за помощта, Гордън. Ще дойда пак, когато имам време да си побъбрим, става ли?

— Ще те чакам с нетърпение. Пази се, любима племенничке.

— Винаги се пазя.

Бяха вързали Кенспекъл за един стол насред стаята. Китките му бяха закопчани с белезници зад гърба му, а Скълдъгъри беше омотал лактите и коленете му с дебело въже. Професорът им се хилеше нагло.

Останката в него вече не си правеше труд да се крие. Тъмни вени пълзяха видими под неестествено пребледнялата кожа на Кенспекъл, устните му бяха станали черни, а венците — сиви.

— Никога няма да си го получите обратно — каза професорът, но гласът не беше неговият, а чужд. — Сега той е мой и нямам никакво намерение да ви го връщам.

Скълдъгъри не отговори. Очите на професора се преместиха върху Валкирия и тялото му се приведе към нея. По брадичката му потече слюнка.

— Ще ме освободиш, нали — каза Кенспекъл. — Нали? След всичко, което съм правил за теб. Толкова пъти съм ти помагал.

— Кенспекъл ми помагаше — отвърна момичето. — Не ти.

— Аз съм Кенспекъл — отвърна съществото през смях. — Притежавам всичките му спомени, нали така? Може да не съм онзи Кенспекъл, когото си познавала, но все пак съм Кенспекъл. Валкирия, моля те. Аз съм ти приятел.

— Ще се отървем от теб — отвърна момичето. — В главата на Кенспекъл едва имаше място за самия него. За наемател със сигурност е твърде тясно.

Усмивката на създанието премина в ръмжене.

— Ще те убия.

— Достатъчно — обади се Скълдъгъри.

— Всички ви ще избия.

Вратата се отвори и вътре пристъпи Чайна Сороуз.

— Ето я и вещицата — озъби се презрително Кенспекъл. — Ще нарисуваш някое и друго символче, нали? И си мислиш, че така ще можеш да ме изкараш навън? Няма да стане. Твърде силен съм. Твърде могъщ.

Чайна не отговори. Дори не го погледна. Учениците й бяха обработвали стаята часове преди да вкарат професора вътре. Скълдъгъри кимна, магьосницата затвори очи и изрисуваните по стените символи изплуваха и засияха. Сложни, прекрасни магически знаци се появиха наоколо, после се стекоха от само себе си надолу и се сляха с фигурите по пода, после заедно се издигнаха нагоре и плъзнаха по тавана. Арогантността на Кенспекъл се стопи без следа.

— Ще го убиете — избъбри. — Чувате ли? Ще убиете стареца така.

— Не ставай смешен — каза му Чайна. — Масовото прогонване през 1892 година се състоя без проблеми и стотици обладани хора останаха в безсъзнание след процедурата, но никой не умря. Кенспекъл Граус ще се събуди след няколко минути със страхотно главоболие и бяло петно в паметта, а ти, мое малко приятелче, вече ще си затворен тук.