Дерек Ланди - Мрачни дни

— Ако тя е купила черепа — мрачно каза момичето, — значи той вече е в ръцете на Турид Гилд, а той ще го скрие надълбоко, така че да е сигурен, че Скълдъгъри никога вече няма да се върне.

— Какво ще правим тогава — попита Флетчър.

— Ще го откраднем — отвърна Валкирия.

Валеше. Пак.

Скарабей не харесваше Ирландия. Всичките големи нещастия в живота му го бяха сполетели все в тази страна. Всичките му големи провали. Беше лежал в американски затвор, но го бяха заловили и арестували тук, в Ирландия, а при ареста му също валеше.

В замъка беше студено и непрекъснато ставаше течение. Повечето от вратите бяха заключени, входовете към подземията и някои други противни местенца бяха дори запечатани. Разбира се, до тях все още можеше да се стигне по разни тайни проходи, но като цяло обиколките из помещенията бяха силно затруднени. Канализацията беше под всякаква критика. Килията, която му беше служила за дом и го беше поддържала жив през последните двеста години, се беше грижила тялото му да е непрекъснато нахранено, чисто, с мускули, недокоснати от старческата атрофия. За двеста години не му се беше наложило да отиде до тоалетната нито веднъж. Къде бяха отивали всички отпадъци, които иначе плътта отделя? Бяха ли се образували изобщо? Не знаеше, а и никой не го беше навестявал, за да му дава обяснения за каквото и да било.

А сега изведнъж му се налагаше отново да се храни сам, да се къпе и да се отбива до тоалетната тревожно често, а казанчето не работеше. Беше се опитал да намери друга тоалетна и точно след пет минути се беше изгубил из коридорите. Беше се препъвал в мрака час и половина, докато се ориентира и се върна обратно.

— Къде беше? — попита Били Рей, като го подмина забързано. — Тук са.

И изчезна в съседната стая.

Скарабей пристъпи на пръсти до вратата и го чу да приветства гостите. Мехурът на стареца беше все така препълнен и той се зачуди дали наоколо няма някоя саксия с цвете или нещо подобно. Не, че замъкът беше място, в което изобщо някога бе имало саксии с цветя.

— Чудите се защо ви повиках — чу се отново гласът на Били Рей. — Гледате тоя, до когото седите в момента, и си викате: „А, бе, аз тоз тип не го ли мразя? Не се ли пробва той да ме убие веднъж-дваж?“ . Факт е, че, да, през годините всички ние често сме се опитвали да се избием едни други, но знаете ли какво ще ви кажа? И мнозина други са се опитвали да ни убият. Точно по тази причина, господа, сме се събрали днеска тука. Ние сме свързани, всички вие и аз. Омразата на околните е общото ни нещастие, но то ни осигурява и обща цел. Сега искам да ви представя един човек. Може би сте чували за него. Той е човекът, който уби Ерсън Вангард. Момчета, посрещнете мъжа, легендата, Клемънт Скарабей!

Скарабей изопна рамене и влезе в стаята, като се стараеше да пристъпва тежко и авторитетно.

Около масата седяха четирима мъже, а петото място се заемаше от самия Били Рей. Скарабей пристъпи, но остана прав. Познаваше всички присъстващи, макар че никога преди не ги беше срещал лично. Описанията, осигурени от сина му, бяха предостатъчни.

Рем Крукс, бивши Главен детектив на местното Убежище, към момента пълен психопат, некъпан от седмици. Наскоро беше приел в сърцето си вярата в Безликите и по думите на Били Рей беше обладан от желанието да убие някакво малко момиче на име Валкирия Каин, защото тя пък била убила неколцина от Мрачните богове с помощта на Скиптъра на Древните. Скарабей винаги беше смятал разказите за Скиптъра за бабини деветини, нито пък беше имал време да се занимава с простотии за Безликите. Беше се съгласил да вземе Крукс в екипа, защото, макар приемането на помощ от луд човек да беше огромен риск, в живота идват и моменти, в които рискът е всичко, с което изобщо разполагаш.

Тъмнокосият мъж до Крукс имаше бледа кожа и носеше черни дрехи. Дъск. Каин, момичето, което започваше явно да се утвърждава като реална и сериозна заплаха, беше оставила на лицето му дълбок белег, а тъй като беше използвала магическия бръснач на Били Рей, белегът беше незаличим. Вампирите бяха известни със своята злопаметност. Дъск беше поредната неизвестна и непредвидима величина в уравнението, защото вампирът е много повече звяр, отколкото човек. Но неповторимата му физическа сила беше качество, което не трябваше да се пренебрегва.

Срещу Дъск седеше самопровъзгласилото се Страшилище на Лондон, известно още под името Спрингхийлд Джак. Върлинестото му тяло се гърбеше разкривено на стола, седеше, придърпал едното си коляно към гърдите. Носеше парцалив старомоден костюм, цилиндърът беше кацнал на главата му под невъзможен ъгъл. Коравите му заострени нокти барабаняха бавно по масата. Скарабей нямаше представа що за чудовище представляваше това чудо, но знаеше, че Джак е прогонен от Англия и издирван от Убежищата в цяла Европа. Старецът обичаше хора, притиснати до стената. На тях можеше да се разчита.