Дерек Ланди - Мрачни дни

— Имаш ли по-добра идея? — попита Валкирия.

— Не, разбира се. Аз съм човек на действието, а не на мисленето.

Валкирия кимна.

— Прав си. Определено не си човек на мисленето.

— Кой всъщност те назначи тебе да командваш? Какво изобщо разбираш ти от организирането на кражби?

— Аз вярвам на Валкирия — обади се Танит.

— Аз също — подкрепи я Гастли.

Момичето им се усмихна с благодарност.

— Значи смятате, че планът ще успее?

— Господи Боже, естествено, че няма да успее — възкликна Гастли.

— Съжалявам, Вал, ама си е точно така — добави и Танит.

Валкирия стоеше до Танит пред бившия музей на восъчните фигури, а дъждът попиваше в косата й. Прозорците на музея бяха заковани с дъски, а ръждясалата желязна врата беше заключена. Всъщност музеят винаги си беше изглеждал невзрачен, дори преди да го затворят. Валкирия си спомни как идваше тук с класа си от училище, как се моткаха по мрачните коридори и се взираха тъпо във восъчните фигури на някакви скучни политици. Често се беше чудила как ли щеше да се развие животът й, ако още тогава беше изостанала от общата група и се беше натъкнала на тайния вход.

Ако беше открила Убежището още като малка, ако Скълдъгъри я беше взел под крилото си много по-рано. А може, би Секачите щяха просто да й отсекат главата в секундата, в която я бяха зърнали? Да, това беше по-вероятното развитие на събитията.

Но поне в онези дни Еакан Мериторий все още е бил Върховен маг на Съвета на Старейшините. Днес дори вече нямаше Съвет, а Върховен маг беше Турид Гилд — човек, когото Скълдъгъри по едно време подозираше в измяна. Валкирия вече знаеше, че Гилд не е изменник, но продължаваше да го смята за опасен човек, воден от егоистични подбуди.

А сега точно този човек държеше черепа.

Притиснат от необходимостта да намери нов Главен детектив на мястото на Крукс, Гилд беше наел Давина Мар и нейния помощник Пенънт. Те идваха от едно от американските Убежища и в Ирландия получиха от Върховния маг всички правомощия, необходими им за работата, която им предстоеше да вършат. Първото категорично нареждане на Гилд беше порталът никога вече да не бъде отварян, да не би Безликите отново да успеят да проникнат. Освен това Гилд знаеше, че Валкирия и приятелите й търсят черепа, той също го търсеше, но до вчера момичето и групата й бяха на една крачка пред него. Но сега, на финалната права, Гилд ги беше изпреварил.

Под напора на вятъра дъждът започна да вали косо и Валкирия вдигна яката на палтото си. Вече беше разговаряла с Чайна, която мълчаливо изслуша плана във всичките му подробности и каза, че ако въпреки очакванията той проработи, тя е готова веднага да помогне за отварянето на портала. Каза също, че двама агенти на Убежището я наблюдават денонощно, а други двама дежурят във фермата Аранмор. Едва успяла да изпрати незабелязано учениците си да установят защитения периметър около Хагард. Но Валкирия не се интересуваше от всички тези подробности. Сега само едно-единствено нещо имаше значение.

Плешив мъж в скъпо палто ги подмина и им се усмихна. Танит не му обърна внимание, но Валкирия учтиво се усмихна в отговор. Мъжът й се стори някак познат. Той направи още няколко крачки, после се спря и се заоглежда, за да провери дали някой не го е проследил.

— Дами.

Валкирия се извърна. Там, където допреди секунда бе стоял плешивият непознат, сега стоеше Гастли. Момичето тъкмо се накани да го попита какво става, но Танит се досети по-бързо.

— Фасадната татуировка! — възкликна тя. — Действа!

Гастли се усмихна.

— Край на шаловете, омотани до носа. Мога да я използвам само по половин час всеки ден, но Чайна работи върху начин да направим този период по-дълъг.

— Покажи ми! — настоя Валкирия, без да може да спре усмивката си, която ставаше все по-широка.

Гастли разтвори яката на ризата си и момичето видя две малки татуировки, прясно прогорени от двете страни на шията му. Той ги докосна и от тях бавно плъзна ивица здрава кожа, качи се нагоре, заличи всички белези и покри напълно лицето и цялата му глава.

— Боже мили — каза Валкирия.

Гастли се засмя.

— Как ти се струва?

— Боже мили!

Чертите на лицето на Гастли бяха сурови, волеви, брадичката — четвъртита, а по лъскавата кожа нямаше и следа от белези.

— Чайна искаше да направи така, че да ми расте и коса, но аз прецених, че това вече ще е малко прекалено , не смятате ли?

— Боже мили.

— Говори ми! Ти какво мислиш, Танит?