Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Нима не знаят, за кой ли път си помисли той, докато яростно кръстосваше стаята. Нима не са разбрали, че онзи, от когото трябва да се боят, е Раситър!

В този миг усети познатия сърбеж в брадичката си, а по тялото му пропълзя онова изтръпване, което предхождаше промяната. Дондон отстъпи назад и отвърна поглед — дори и след цяла година, все още не можеше да свикне с тази гледка.

Раситър запрати ботушите си далеч от себе си и разхлаби дрехите си, разкривайки острата козина, която бързо покриваше тялото му. Облегна се на стената, разтърсван от жестоки конвулсии. Кожата му започна да се подува и да смъди, най-вече около лицето, носът му се издължи. Успя да потисне вика си, макар болката, която го връхлетя (може би за хиляден път), и сега бе толкова свирепа, както и по време на първото му преобразяване.

В следващия миг всичко свърши и Раситър застана пред Дондон — на два крака като човек, ала с мустаци, гъста козина, и дълга розова опашка, като гризач.

— Идваш ли с мен? — попита той, но полуръстът побърза да откаже, опитвайки се да скрие отвращението си.

За пореден път Дондон се зачуди как изобщо бе позволил на Раситър да го ухапе и да го въвлече в мишия кошмар. „Ще те направи по-силен!“, така му бе обещал Раситър тогава и дребният полуръст се бе съгласил.

Сила, ала на каква цена! Да изглеждаш и да вониш като плъх? Не, това не бе благословия, а неизлечима болест, зло, от което нямаше спасение.

Раситър, досетил се за какво мисли полуръстът, изкриви мишето си лице в заплашителна гримаса, изсъска заканително и се насочи към вратата.

Миг преди да излезе от стаята, той се обърна към полуръста:

— И да не си посмял да се намесиш! — предупреди го той. — Направи онова, което ти е наредено и се махай!

— В това изобщо не се съмнявай — прошепна Дондон, когато вратата хлопна зад гърба на плъхочовека.

За мнозина калимпортци атмосферата на южния град го отличаваше от всяко друго място в Царствата и носеше със себе си усещането за дом, ала у пътешествениците от Севера тя предизвика единствено отвращение и погнуса. Вярно, че бяха изтощени от Калимската пустиня и петдневното изнурително пътуване, ала когато най-сетне видяха Калимпорт да се издига пред тях, и на четиримата им се прииска да се върнат обратно сред горещите пясъци.

Пред себе си сякаш виждаха много по-мащабно копие на окаяния Мемнон, в което разликата между нечувано богатство и ужасяваща нищета бе толкова драстична, че четиримата приятели едва успяха да потиснат отвращението си. Великолепни палати, същински паметници на излишеството и разкоша, изпъстряха целия град и загатваха за несметни богатства. Наравно с тях обаче, южният град бе осеян със стотици порутени бараки и изпокъсани шатри, които изглеждаха така, сякаш щяха да рухнат при най-слабия повей на вятъра, но бяха единственият покрив, който окаяните им обитатели някога щяха да имат над главата си. Колко ли души населяваха южното пристанище, запитаха се четиримата приятели. Със сигурност повече от жителите на Мемнон и Града на бездънните води, взети заедно, макар да бе очевидно, че надали някой някога си бе правил труда да ги преброи.

Сали Далиб слезе от камилата си и като даде знак на останалите да сторят същото, се спусна по склона на последния хълм и влезе в неукрепения с крепостни стени град. Отблизо Калимпорт се стори на четиримата приятели още по-отблъскващ, отколкото им се бе видял от върха на хълма. Голи деца с издути от глад и болести кореми, едва успяваха да отскочат настрани, само миг преди по улицата да профучи някоя позлатена, теглена от роби колесница, каквито можеха да се видят из целия град. Още по-ужасяваща гледка представляваха канавките на бедняшките улички. В тези открити клоаки гниеха телата на всички онези нещастници, които, изтощени от мизерията и ширещите се болести, бяха рухнали мъртви, покосени от смъртта, която тук често пъти бе не зло, а избавление.

— Къркорещият корем май никога не е споменавал за това, когат’ говореше за стария си дом — измърмори Бруенор и нахлупи качулката си още по-ниско, в опит да се предпази поне малко от непоносимата смрад, която тегнеше във въздуха. — Хич не мога да разбера какво толкова му липсваше от туй отвратително място!

— Най-велик град във всички Царства, това Калимпорт! — възкликна Сали Далиб и възторжено размаха ръце, за да подсили възхвалата си.

Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри го погледнаха изумено. Тълпи умиращи от глад просяци съвсем не беше тяхната представа за величие. Дризт дори не чу думите на търговеца, потънал в мисли за един друг град, сравнението с който се налагаше от само себе си — Мензоберанзан, подземния град на Мрачните елфи. Вярно, че приликите между двата града бяха значителни; и тук, както и в черното царство на Мрачните елфи, смъртта бе нещо обичайно, ала Калимпорт като че ли всяваше повече отвращение и ужас дори и от Мензоберанзан. Даже и най-слабият Елф на мрака бе в състояние да се защити благодарение на подкрепата на своя род или с помощта на вродените си магически умения. Ала калимпортските бедняци — и най-вече децата им — бяха напълно безпомощни и обречени.