Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Доста може да се каже за него и приятелчетата му — изсмя се Дондон и отново се захвана да пали лампата.

— Пук трябва само да поотпусне юздите на плъхочовеците, за да накара уличните разбойници да не се бъркат в работите на гилдията — заключи Ентрери.

— Раситър и хората му нямат милост към никого.

— Значи и за тях няма да има милост.

Ледените нотки в гласа на Ентрери накараха Дондон отново да вдигне очи от лампата и той най-сетне почувства, че пред него наистина стои старият Артемис Ентрери — човекът, когото познаваше, боецът, който бе изградил своя империя на сенките, търпеливо привличайки съюзниците си един по един. Полуръстът усети как по гърба му полазват тръпки и той неловко пристъпи от крак на крак.

Ентрери видя смущението му и побърза да смени темата:

— Стига сме говорили за това — рече той. — Недей да се безпокоиш повече за плъхочовеците, полуръсте, защото имам работа за теб.

Дондон най-сетне успя да запали фитила на лампата, после си придърпа стол до масата и седна, изгарящ от нетърпение да помогне на стария си господар.

Говориха повече от час. Мракът отвън се сгъсти и скоро единственото, което се виждаше в стаята, бе мъждукащото пламъче на лампата върху масата. Най-сетне Ентрери се изправи и като даде последни наставления на полуръста, скочи от прозореца и с лекота се приземи на улицата. Не мислеше, че Раситър е толкова глупав, та да нанесе удар, преди да е научил повече за противника си и да разбере срещу какъв враг му предстои да се изправи.

Макар че, като се замислеше по-добре, Раситър надали беше кой знае колко умен.

А може би самият Ентрери все още не разбираше с кого си има работа, нито пък знаеше докъде се бе разпростряла мрежата на Раситър и гнусните му събратя през трите години, докато го нямаше. Не бяха изминали и пет минути, откакто той си тръгна, когато вратата отново се отвори.

За да пропусне вътре Раситър.

— Какво искаше? — започна направо той и се разположи удобно в един стол край масичката.

Дондон неспокойно отстъпи назад — в преддверието, което водеше до стаята му, стояха още двама от приятелчетата на плъхочовека. Въпреки че го познаваше вече повече от година, полуръстът все още се чувстваше неловко в присъствието му.

— Попитах те нещо — повтори Раситър, а в гласа му зазвучаха железни нотки. — Какво искаше?

Последното, което Дондон желаеше, бе да се замеси във войната между плъхочовеците и палача, ала сега нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса на Раситър, макар да знаеше, че ако Ентрери някога научи за това, с него ще е свършено.

Само че, ако се опиташе да скрие каквото и давило от Раситър, краят му бе също толкова сигурен… само дето смъртта му щеше да бъде бавна и много по-мъчителна.

Полуръстът въздъхна примирено и разказа на Раситър всичко, което бе станало между него и Ентрери.

Изненадващо, плъхочовекът не поиска от него да се откаже от плана на палача. Не, Раситър бе намислил нещо много по-добро. Щеше да остави Дондон да направи онова, което му бе наредил Ентрери, ала вместо убиеца, от успешното изпълнение на този план щеше да спечели някой друг — самият той. Плъхочовекът замислено потърка гладко обръснатото си лице, предвкусвайки сладостта от лесната победа, а неравните му, жълти зъби проблеснаха на светлината на лампата.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита той полуръста — сега, когато бе уредил проблема с Ентрери, можеше да помисли и за по-приятни неща. — Пълната луна ще грее ярко тази нощ.

И като потупа по детски гладката буза на полуръста, добави:

— А козината ще бъде гъста…

Дондон се дръпна назад.

— Не, не и тази нощ — отвърна той рязко.

Раситър наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в него. Винаги му се бе струвало, че полуръстът не е особено доволен от новото си положение, ала днес неприязненото му отношение бе повече от очевидно. Възможно ли бе то да има нещо общо със завръщането на стария му господар.

— Измамиш ли го, си мъртъв — продължи Дондон, без да обръща внимание на пронизващия поглед на плъхочовека. — Артемис Ентрери не е човек, с когото можеш да си играеш… не и ако ти е мил животът. Той знае всичко. Ако тази нощ в глутницата има плъх с ръст на дете, животът ми няма да струва и пукната пара, а плановете ти ще се провалят.

Мъчейки се да потисне отвращението, което изпитваше към човека-плъх, полуръстът се приближи на няколко милиметра от него и мрачно повтори:

— И пукната пара!

Раситър се изправи на крака толкова рязко, че столът му полетя към другия край на стаята. Беше изминал един-единствен ден от завръщането на Артемис Ентрери, а вече бе чул за него повече, отколкото можеше да понесе. Накъдето и да се обърнеше, чуваше името на убиеца, произнесено от треперещи устни.