Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

А що се отнася до Риджис… е, Риджис наистина е крадец и макар да е откраднал от друг крадец, това не оправдава престъплението му. В Лускан, както и в много други градове на Царствата, крадците губят ръцете (а често и главите си), а ловецът, изпратен по дирите на някоя открадната вещ и нейния похитител, е в пълното си право да убие крадеца, както и всеки, опитал се да му попречи да изпълни задачата си.

В Калимпорт Артемис Ентрери живее сред крадци и главорези, на самия ръб на цивилизацията. Там, заобиколен от утайката на обществото, той сее смърт, както правеше и Закнафейн из улиците на Мензоберанзан. Между двамата разбира се, има огромна разлика и аз нито за миг не бих и помислил да оправдавам злодеянията на Ентрери, както никога не бих го принизил до нивото на някакво обикновено чудовище (като например Ерту), чиято единствена цел е да убива.

Не, някога у този човек са се криели големи заложби, ала той, боя се, отдавна се е отказал да ги използва за добро и е поел по друг път. Когато погледна Артемис Ентрери, аз виждам себе си, виждам колко лесно е да загубиш способността си да обичаш и да се обградиш с ледена стена.

Вледеняващо студена.

Навярно ние двамата ще се срещнем отново и отново ще се бием. Ако убия Артемис Ентрери, няма да пролея и една сълза за него. Не и за онова, в което се е превърнал сега. Ала сигурно ще заплача за човека, който този прекрасен войн би могъл да стане.

Ако го убия, ще оплаквам самия себе си.

Ентрери се прокрадваше из сенките на калимпортските коптори по-тихо, отколкото совата прелита над потъналата в мрак гора. Това бе неговият дом, мястото, което познаваше по-добре от всяко друго на света. Всички обитатели на улицата щяха да запомнят деня, когато Артемис Ентрери отново се появи сред тях… или зад тях.

Убиецът не можа да прикрие тънката усмивка, която плъзна по устните му при звука на приглушения шепот, който се разнасяше навсякъде, откъдето минеше — по-опитните разбойници обясняваха на новаците, че кралят най-сетне се е завърнал. Ентрери никога не позволяваше митичната слава, с която бе обявено името му (независимо че бе напълно заслужена), да притъпи постоянната бдителност, благодарение на която бе оцелял през всичките тези години. На улицата всеки, който бе известен със силата и властта си, неминуемо се превръщаше в мишена за по-амбициозни разбойници, мечтаещи да се издигнат в йерархията.

Точно заради това, първата задача на Ентрери, като се оставят настрана задълженията му към Пук, бе да възстанови мрежата от шпиони и помощници, която вече толкова време му помагаше да се задържи на върха. Дори бе намислил важна задача за един от тях (Ентрери нито за миг не забравяше, че всеки изминал ден доближава Дризт и останалите до Калимпорт), знаеше и към кого точно да се обърне.

— Чух, че си се завърнал — обади се една дребна фигурка, на вид като човешко момче, когато Ентрери влезе, привел глава, за да не се удари в ниския свод на вратата. — Всъщност надали има някой, който да не е разбрал.

В отговор Ентрери кимна — прекрасно знаеше, че това не бе ласкателство, а самата истина.

— Какво се промени, докато ме нямаше, приятелю полуръст?

— И малко, и много — отвърна Дондон и отиде до масичката, поставена в най-тъмния ъгъл на жилището му — малка, странична стаичка с изглед към улицата, разположена в една евтина странноприемница, известна под името „Спящата змия“. — На улицата правилата на играта си остават същите, менят се само играчите.

Дондон вдигна очи от незапалената лампа, която стоеше на масичката, и улови погледа на Ентрери — искаше да бъде напълно сигурен, че убиецът правилно разбира думите му.

— В крайна сметка — продължи той след малко — Артемис Ентрери го нямаше. Мястото на върха остана свободно.

Ентрери кимна в знак на съгласие и от устните на полуръста се откъсна въздишка на облекчение.

— Пук все още контролира пристанището и търговците — каза палачът. — Ами улиците?

— И те са във властта на Пук — отвърна Дондон. — Поне на теория. Той ти намери заместник. Всъщност, цяла орда.

Дондон замълча за миг. Трябваше много да внимава, да претегля всяка дума, преди да я изрече на глас.

— Може би е по-точно да се каже — продължи той след малко, — че Пук не контролира улиците, а се е погрижил те да бъдат контролирани.

Ентрери нямаше нужда да пита, за да разбере накъде бие полуръстът.

— Раситър! — мрачно процеди той.