Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Ха! — изсумтя Бруенор, мъчейки се да накара камилата си да върви по права линия. — Сигурно си му дал за тез’ зверове повече, отколкото струват!

Въпреки думите му, Кати-Бри бе склонна да се съгласи с Дризт.

— Тогава какво? — обърна се тя към елфа.

— Къде? — въпросът на Уолфгар съдържаше в себе си отговора на въпроса на Кати-Бри. — Гоблинът се измъкна, сигурно е носел съобщение.

— Засада — рече Кати-Бри.

Дризт и Уолфгар кимнаха.

— Така изглежда — съгласи се варваринът.

Бруенор се замисли за миг.

— Ха! — презрително изсумтя Бруенор. — Та той нямаше достатъчно акъл, за да измисли такова нещо!

— Това, че изглежда безобиден, само го прави още по-опасен — отбеляза Дризт и хвърли последен поглед към града, който оставаше все по-далеч зад тях.

— Да се върнем ли тогава? — Бруенор не можеше да отхвърли току-така очевидно сериозните опасения на елфа.

— Ако подозренията ни се окажат погрешни и заради това изпуснем кервана… — мрачно им напомни Уолфгар.

— Дали Риджис може да си позволи да чака толкова дълго? — довърши мисълта му на глас Кати-Бри.

Дризт и Бруенор се спогледаха.

— Продължаваме напред — рече елфът най-сетне. — Да видим какво ще стане.

— Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти — повтори Уолфгар онова, което Дризт му бе казал по-рано същия ден.

Скоро достигнаха първия пътепоказател, но вместо да разсее подозренията им, той като че ли още повече ги засили. Върху голяма табела, написан на двадесет различни езика, се мъдреше един и същи надпис — „Най-добро път“. За миг четиримата приятели отново се поколебаха какво да сторят, и отново се оказаха притиснати от липсата на време. Решиха да продължат напред и ако след един час все още нямаше и следа от кервана, щяха да се върнат в Мемнон и да „обсъдят“ въпроса със Сали Далиб.

Следващите две табели бяха досущ като първата. Когато оставиха и петия пътепоказател зад гърба си, четиримата приятели вече бяха облени в пот, която пареше очите им и правеше подгизналите им дрехи неприятно тежки. Градът отдавна се бе изгубил в далечината, в лепкавата мараня зад тях се виждаше единствено пясък. А и животните им изобщо не ги улесняваха. Камилите, които (както всички камили) не бяха особено дружелюбни, бяха станали още по-неприятни, щом почувстваха неопитността на ездачите си. Животното на Уолфгар като че ли имаше особено лошо мнение за него — и то, като повечето камили, предпочиташе само да избира пътя си, ала варваринът със своите яки ръце и крака държеше да го насочва натам, накъдето той реши. В отговор злобното същество вече на два пъти бе извърнало глава назад и бе изпръскало лицето му с гъста струя слюнка.

Уолфгар успя да запази спокойствие, ала в ума му се заредиха приятни картини, в които се виждаше как сплесква гърбицата на противното животно с бойния си чук.

— Спрете! — разнесе се внезапно гласът на Дризт, когато четиримата навлязоха в една падина, обградена от невисоки, пясъчни дюни.

Приятелите проследиха протегнатата ръка на елфа и видяха няколко лешояди да кръжат бавно над падината.

— Там има мърша — предположи Бруенор.

— Или скоро ще има — мрачно отвърна Дризт.

Още докато говореше, дюните, които ги обграждаха, се преобразиха и вместо обикновени купчини горещ, кафяв пясък, приятелите видяха зловещите силуети на група конници, в чиито ръце заплашително проблясваха закривени мечове.

— Засада — спокойно констатира Уолфгар.

Без да се изненадва особено, Бруенор се огледа наоколо, преценявайки съотношението на силите.

— Пет на един — прошепна той на Дризт.

— Няма да ни е за първи път — отвърна елфът, после бавно свали лъка от рамото си и нагласи стрела в тетивата.

Конниците все още стояха неподвижно — те също преценяваха жертвите, които си бяха набелязали.

— Може би просто искат да си поговорим — пошегува се Бруенор, въпреки опасното положение, в което се намираха.

— Надали — отговори си той сам, когато никой от тримата му другари не се засмя.

Предводителят на конниците излая някаква команда и те препуснаха към четиримата приятели.

— Какво му става на този свят! — недоволно измърмори Кати-Бри и свали Таулмарил от гърба си. — Всеки иска да се бие!

После скочи от гърба на камилата („Така е много по-добре!“) и се провикна към конниците:

— Е, хайде, елате де!

Още преди да бе довършила, сребърните стрели на магическия лък засвириха в парещия въздух, поваляйки конник след конник върху горещия пясък.