Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Ей, ти! — провикна се Бруенор. — Върни се, сине на оркска блудница!

Убеден в несъмненото превъзходство, което конят му даваше над джуджето, разбойникът не можа да отмине възможността да си отмъсти за обидата и препусна към него, размахал закривения си меч.

Бруенор вдигна златния си щит, за да отбие удара, после бързо заобиколи коня и застана от другата му страна. Разбойникът се обърна, за да нанесе нов удар, ала ниският ръст на Бруенор отново му помогна — почти без да се навежда, той се мушна под корема на животното и щом излезе от другата му страна, светкавично вдигна митралната брадва. Острието се впи в бедрото на объркания мъж и когато той се преви от болка, джуджето сграбчи тюрбана и част от косата му и го смъкна на земята, където митралната брадва с лекота потъна във врата му.

— Твърде лесно беше! — изръмжа Бруенор и пусна безжизненото тяло на земята.

После се огледа за нова жертва, ала битката беше свършила — в падината вече нямаше живи разбойници. Единствено Дризт и Уолфгар, който отново стискаше завърналия се Щитозъб, стояха недалеч от него.

— Къде е момичето? — извика Бруенор, но погледът на Дризт и ръката му, която сочеше нещо, бързо го успокоиха.

Върху една висока дюна встрани от тях, Кати-Бри бе възседнала коня на разбойника, когото беше победила, и оглеждаше пустинята, здраво стиснала Таулмарил в ръка.

Неколцина конници се отдалечаваха с трескава бързина, а един от другарите им лежеше мъртъв в подножието на дюната. Кати-Бри се прицели в един от бягащите разбойници, но преди да дръпне тетивата внезапно разбра, че зад гърба й битката вече бе свършила.

— Достатъчно — прошепна тя и отмести лъка си встрани, изпращайки сребърната стрела над рамото на разбойника.

Достатъчно кръв бе пролята този ден, натъжено си помисли младата жена.

После обърна поглед към кървавата сцена пред себе си, видя и гладните лешояди, които търпеливо кръжаха в небето над падината. Таулмарил тупна на земята до нея и суровото изражение на лицето й се стопи.

— Усещаш ли насладата, която се крие в него? — подразни го пашата и одраска ръката му на острия, омотан с бодлива тел, шип, който стърчеше от едно парче дърво, поставено в средата на малката масичка.

Риджис се усмихна глуповато, преструвайки се, че вижда очевидната логика в думите на Пук.

— Просто сложи ръка отгоре — придумваше го Пук, — за да почувстваш радостта и отново да станеш част от нашето семейство.

Риджис панически се опита да намери начин да се измъкне от този капан. Веднъж вече бе използвал подобна хитрина, лъжа в лъжата, преструвайки се, че е попаднал под магията на рубинения медальон. Планът му се бе увенчал с пълен успех — тогава убеди злия магьосник в своята вярност, само за да се обърне срещу него в критичния момент и да спаси приятелите си.

Този път обаче, дори Риджис се учуди от лекотата, с която надви настоятелното, хипнотично притегляне на магическия медальон. Ала сега вече бе в капан — всеки, попаднал под магическото въздействие на рубина, с удоволствие би пробол ръката си с острия шип.

Риджис вдигна длан над главата си и затвори очи, опитвайки се да си придаде колкото се може по-безизразен вид. После протегна ръка към шипа с намерението да изпълни внушението на Пук.

Миг преди да докосне острия връх, ръката му се отклони встрани и тупна върху дървената масичка.

Пук яростно изрева, макар през цялото време да подозираше, че Риджис — незнайно как — бе успял да се спаси от магията на рубина. Той сграбчи китката на полуръста и натисна малката му ръка върху острия шип, завъртайки я насам-натам, когато острието прониза дланта. Писъкът на Риджис се усили десетократно, когато Пук дръпна ръката му нагоре и я освободи от жестокото острие.

Зашеметен от свирепата болка, полуръстът притисна ранената си ръка до гърдите и дори не усети плесницата на разярения Пук.

— Лъжливо псе! — изкрещя пашата, вбесен повече от провала на магическия медальон, отколкото от лъжата на полуръста.

Той вдигна ръка, за да нанесе втори удар на пленника си, ала внезапно спря — щеше да направи нещо по-добро, щеше да пречупи упоритата воля на непокорния полуръст.

— Жалко! — подразни го той. — Ако медальонът бе успял да те покори, може би щях да ти намеря местенце в гилдията. Вярно е, че заслужаваш да умреш, ала още не съм забравил колко полезен ми беше преди да избягаш. Та ти беше най-умелият крадец в цял Калимпорт! И отново можеше да станеш…