Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Колко време можеш да ни дадеш?

— Корабът на Пиночет ще влезе в пристанището едва след седмица — каза Дюдермонт и им смигна хитро, — а след като се погрижа за него, надали ще бъде готов да отплава веднага. Мисля, че бих могъл да удължа тази седмица на две. Когато Пиночет най-сетне си получи кораба обратно, вие вече ще сте съобщили на Ентрери за бягството си… лично.

Уолфгар все още не можеше да разбере едно:

— А какво ще спечелиш ти от всичко това? Вярно е, че победи пиратите, ала сега смяташ да ги пуснеш да си вървят — свободни и изгарящи от жажда за мъст. Още следващия път, когато „Морски дух“ се завърне из тези води, ще ви нападнат. А ако те спечелят следващата битка, надали ще бъдат така снизходителни като вас.

— Да — безпомощно се усмихна Дюдермонт, — странна е играта, която играем. Ала в действителност, като пожалих живота на пирата и хората му, аз само заздравих позициите си. В замяна на свободата си, Пиночет ще трябва да се закълне, че няма да се опитва да си отмъсти. Никой от подчинените му — а това включва почти всички от пиратите, които върлуват из водите около Асавирския провлак — няма да се осмели да безпокои „Морски дух“ повече!

— И ти ще повярваш на обещанията на безчестното псе? — изсумтя Бруенор.

— Да — отвърна Дюдермонт. — Те държат на честта си, макар да имат за нея малко по-различни представи от нас. Неписаните закони се знаят и се спазват от всички — нарушаването им ще бъде равносилно на обявяването на открита война на южните кралства.

Бруенор отново се изплю. Навсякъде, не само из всички градове и кралства, но дори и тук, сред необятния океан, беше едно и също — ако не стигаха до крайности, крадците биваха търпени и дори приемани като неизбежна част от обществото. Бруенор обаче не споделяше подобно виждане. Докато живееха в Митрал Хол, неговите предци от рода Боен чук си бяха направили специален шкаф, върху чиито полици бяха изложени отсечени ръце, заловени да тършуват в джобове, където не им беше мястото.

— Значи всичко е решено — побърза да смени темата Дризт. — Нашето пътуване по море приключи.

Дюдермонт, който не бе очаквал нещо друго, му подаде кесията със злато.

— Мъдър избор — каза той. — Ще достигнете Калимпорт поне една седмица, ако не и повече, преди „Морски дух“ да хвърли котва в тамошното пристанище. Елате, когато всичко свърши. Ще ви върнем в Града на бездънните води, още преди последните снегове на Севера да са се стопили. Напълно сте го заслужили, че и много повече от това.

— Ще трябва да отпътуваме оттук много преди това — отвърна Бруенор, — ала въпреки това сме ти задължени за предложението.

Уолфгар пристъпи напред и стисна ръката на Дюдермонт:

— За мен бе чест да служа и да се бия рамо до рамо с теб, капитане. С нетърпение очаквам деня, когато отново ще срещнем!

— Всички ние го очакваме с нетърпение — добави Дризт и вдигна високо кесията със злато. — Тогава ще ти се отплатим и за това.

Дюдермонт махна с ръка:

— Дребна работа! — рече той.

После, знаейки колко много се нуждаеха от бързина четиримата приятели, махна с ръка на двама моряци да спуснат една от лодките във водата.

— Сбогом! — провикна се той, когато лодката се отдели от „Морски дух“. — Потърсете ме в Калимпорт!

От всички места, които приятелите бяха посещавали някога, от всички земи, из които бяха бродили или си бяха проправяли път с оръжие в ръка, никое не им се бе сторило толкова чуждо, колкото калимшанския град Мемнон. Дори Дризт, който идваше от необикновения подземен свят на Мрачните елфи, се оглеждаше с почуда, докато крачеше из улиците и многолюдните тържища на южния град. Причудлива музика, пронизителна и печална, досущ като скръбно ридание, се носеше на талази около тях.

Навсякъде бе пълно с хора. Повечето бяха облечени в пясъчножълто, макар някои да бяха предпочели ярко оцветени одежди; главите на всички бяха покрити с пъстри тюрбани или с леки воали. Трудно можеше да се каже колко жители наброява населението на града, който сякаш се разстилаше до безкрай във всички посоки, пък и надали някой някога си бе давал труда да ги брои. Четиримата приятели имаха чувството, че ако жителите на всички градове, разположени в северната част на Саблен бряг (включително и Града на бездънните води), се съберяха в един огромен бивак, той навярно щеше да изглежда досущ като Мемнон.

В горещия въздух на южния град тегнеше странна смесица от миризми — смрадта на клоака, течаща през пазар за благоухания, се сливаше с острия мирис на пот и зловонния дъх на хилядите хора. Къщите изглеждаха така, сякаш някой ги бе нахвърлял съвсем безразборно, без ред или замисъл. Онова, което жителите наричаха улици, всъщност бяха всички места, където не се издигаха нечии домове, макар че, както приятелите скоро забелязаха, самите улици много често се превръщаха в дом за мнозина.