Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Защото, ако оставеше изтощението да надделее и се строполеше на пода, някоя част от тялото му неминуемо щеше да попадне в обсега на страховитите котешки лапи.

Не един пленник бе намирал смъртта си, след като някоя котка успяваше да докопа крака му и го завлечеше до решетките, за да го разкъса на парчета.

А онези, които не намираха смъртта си в Деветте килии, никога след това не успяваха да забравят гладния блясък в погледа на осемте чифта очи.

Късметът беше на страната на пострадалия „Морски дух“ и пленения пиратски кораб — морето си оставаше спокойно, а вятърът хем духаше постоянно, хем не бе твърде силен за изпокъсаните им платна. Въпреки това пътешествието около Тетирския полуостров изглеждаше бавно и тягостно на четиримата приятели, за които всеки миг бе ценен — струваше им си, че всеки път, когато започнеха да се движат малко по-бързо, моряците откриваха някоя нова повреда в един от двата кораба и това отново ги забавяше.

Когато оставиха полуострова зад гърба си, Дюдермонт поведе двата кораба на юг, през водите, известни като Бягството. Наричаха ги така, понеже там често можеше да се види как някой търговски кораб се опитва да се изплъзне от лапите на преследващите го пирати. Никой обаче не се опита да нападне „Морски дух“. Дори третият кораб на Пиночет, онзи, който се бе спасил, не се завърна повече.

— Пътуването ни наближава своя край — каза Дюдермонт на четиримата приятели, когато рано на третата сутрин високата брегова линия на Алените хълмове се показа на хоризонта. — Там, където свършват възвишенията, започва Калимшан.

Дризт се приведе напред и се вгледа в бледосините води на южните морета, чудейки се за кой ли път дали щяха да успеят да стигнат навреме, за да спасят Риджис. Гласът на Дюдермонт го извади от тревожните мисли, в които бе потънал.

— Из тези земи, в една черна гора, наречена Мирски лес, живеят твои събратя — рече капитанът и неволно потръпна. — Елфите на мрака не се радват на топъл прием тук — май е време отново да си сложиш маската.

Без дори да се замисли, Дризт извади магическия предмет, който моментално скри черната му кожа. Тримата му приятели усетиха как ги изпълва неприязън към „полезния“ предмет, ала знаеха, че нямат друг избор — Дризт правеше само онова, което бе необходимо, без да се оплаква и с обичайния си стоицизъм, който се бе превърнал в негова втора природа от мига, в който изостави своя народ.

Новият лик на елфа изобщо не се нравеше на Уолфгар и Кати-Бри; Бруенор се изплю във водата, отвратен от света, който позволяваше корицата на книгата да го заслепи за съдържанието й.

Малко след пладне съзряха платната на десетки кораби да се белеят на хоризонта пред тях. Покрай брега, който бързо се приближаваше, бяха издигнати многобройни кейове, отвъд тях се простираше голям град, състоящ се предимно от ниски, измазани с кал колиби и пъстроцветни шатри. Ала колкото и обширно да бе Мемнонското пристанище, пак не бе достатъчно голямо, за да побере всички риболовни, търговски и бойни кораби на Калимпорт, които идваха от север в края на сезона. „Морски дух“ и плененият пиратски съд бяха принудени да хвърлят котва навътре в морето и да чакат, докато се освободи подходящо място в пристанището, което, както побърза да ги уведоми пристанищният началник, можеше да се проточи цяла седмица.

— Скоро ще дойде и някой от калимшанския флот, за да огледа кораба на пиратите и да разпита Пиночет — обясни Дюдермонт, когато лодката на пристанищния началник се отдалечи.

— Ще се погрижат ли онуй псе да си получи заслуженото? — попита Бруенор.

Дюдермонт поклати глава:

— Надали. Пиночет и хората му са мои пленници и следователно — мой проблем. Калимшан силно желае веднъж завинаги да се сложи край на пиратските плячкосвания и се е заел сериозно с това, ала силно се съмнявам, че позициите му вече са достатъчно стабилни, че да се забърка с някой толкова могъщ, колкото е Пиночет.

— Тогава какво ще стане с него? — изръмжа Бруенор, мъчейки се да стигне до дъното на политическите игри и извъртания, за които му разказваше Дюдермонт.

— Ще бъде освободен, за да може пак да се залови с разбойническите си набези — отвърна капитанът.

— И за да предупреди онзи долен плъх, Ентрери, че не сме паднали в капана му — гневно възкликна джуджето.

Дризт, който прекрасно разбираше деликатното положение, в което се намираше Дюдермонт, побърза да се намеси: