Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Трудна си ти, дете мое! — каза той в отговор на омекналото и тъжно изражение. — Излез и си поиграй, но не се отдалечавай много! Спазвай думата смело момиче, дръж пещерите под око, а меча и рога на колана си!

Кати-бри се втурна към него и залепи мокра целувка на бузата му, която сдържаното джудже грижливо избърса, мърморейки зад гърба й, докато тя изчезваше в тунела. Бруенор беше водач на своето племе, твърд като скалата, която копаеше. Но всеки път, когато Кати-бри го целуваше от благодарност, джуджето разбираше, че тя го е покорила.

— Хора! — измърмори отново и пое по тунела към мината, с намерението да смачка няколко къса желязо, само за да си припомни за своята твърдост.

Беше лесно за енергичното младо момиче да оправдае неподчинението си, когато погледна назад към долината от високите склонове на Грамадата на Келвин, отдалечена на повече от три мили от Бруеноровия дом. Бруенор й бе заръчал да не изпуска от поглед пещерите и те бяха пред очите й, или поне широкият терен около тях беше, особено от нейната висока наблюдателна позиция.

Но Кати-бри, която щастливо се спускаше по една неравна стръмнина, скоро откри, че може би не е трябвало да пренебрегва предупрежденията на опитния си баща. Тя беше стигнала до подножието на Грамадата при своето весело спускане и енергично разтриваше измръзналите си ръце, когато чу ниско и злокобно ръмжене.

— Бял лъв — промълви беззвучно тя, спомняйки си подозренията на Бруенор. Когато погледна нагоре, Кати-бри видя, че догадките на баща и са верни. Наистина това беше огромна котка, която гледаше към нея от една гола каменна могила, но котката беше черна, а не бяла и бе огромна пантера, а не лъв.

Кати-бри извади предизвикателно своя нож от канията.

— Махай се, котко! — каза тя, а гласът й затрепери, но едва доловимо, защото знаеше, че страхът предизвиква дивите животни към нападение.

Гуенивар сви уши назад и легна на корема си, после нададе дълъг и оглушителен рев, който проеча през каменистия район. Кати-бри не можеше да устои на силата на този рев или на дългите многобройни зъби, които пантерата разкри. Тя се огледа за някакъв изход, но знаеше, че без значение накъде ще побегне, не може да избяга от силните скокове на пантерата.

— Гуенивар! — дойде вик отгоре. Кати-бри погледна назад по заснежения склон и видя стройна фигура, наметната с плащ, да се приближава предпазливо към нея. — Гуенивар! — извика отново новодошлият. — Махни се оттук!

Пантерата изръмжа гърлено в отговор, после скочи и се отдалечи по заснежените скални блокове, като прескачаше малките урви толкова лесно, все едно тичаше през равно и гладко поле.

Въпреки страха си, Кати-бри се загледа след отдалечаващата се котка с искрено възхищение. Тя винаги бе обичала животните и често ги изучаваше отдалеч, но взаимодействието с гладките мускули на Гуенивар бе по-вълшебно от всичко, което някога си бе представяла. Когато тя най-сетне излезе от вглъбението си, осъзна, че стройната фигура бе точно пред нея. Тя се завъртя, все още държейки ножа в ръката си.

Острието се изплъзна от пръстите й, а дъхът й внезапно спря, когато погледна към мрачния елф.

Дризт също беше удивен от срещата. Той искаше да се увери, че момичето е добре, но когато погледна Кати-бри, всичките му мисли се изпариха в потока от спомени.

Тя беше на същата възраст като русокосото момче от фермата, отбеляза първоначално Дризт и тази мисъл неизбежно го върна назад към мъчителните спомени от Малдобар. Но когато елфът погледна по-внимателно в очите на Кати-бри, мислите му се върнаха по-далеч в миналото му, в дните, когато вървеше редом до своите събратя по раса. Очите на момичето притежаваха същата радостна и невинна искра, която Дризт бе видял в очите на елфическото дете, момичето, което бе спасил от смъртоносните остриета на останалите от отряда му. Спомените завладяха Дризт, техният вихър го запрати обратно на кървавата полянка в гората, където неговият брат и спътниците му бяха заклал брутално група елфи. Сред цялата тази лудост Дризт почти бе убил детето, почти бе успял да се присъедини към същия тъмен път, който неговият род следваше с такава отдаденост.

Той се отърси от спомените и си припомни, че това е различно дете от различна раса. Смяташе да го поздрави, но момичето вече бе изчезнало.

Онази проклета дума „Дризит“ отново проехтя в мислите му няколко пъти, докато се връщаше в пещерата на северните планински склонове, където бе установил дома си.