Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Същата нощ зимата се развихри с цялата си сила. Студените източни ветрове от Регхедския ледник натрупаха снега във високи, непроходими преспи.

Кати-бри гледаше снега тъжно, страхувайки се, че могат да минат седмици преди отново да отиде до Грамадата на Келвин. Не беше казала на Бруенор или на другите джуджета нищо за мрачния елф, защото се страхуваше от наказание, както и от това, че баща й може да го прогони. Докато гледаше трупащия се сняг, Кати-бри мечтаеше да е по-смела, да бе останала и да бе поговорила със странния елф. Всеки вой на вятъра усилваше желанието й и караше момичето да се чуди дали бе изгубила последния си шанс за това.

— Отивам в Брин Шандер — обяви една сутрин Бруенор два месеца по-късно. Седеммесечната зима в Долината на мразовития вятър бе неочаквано прекъсната от рядко януарско затопляне. Бруенор погледна към дъщеря си подозрително за един дълъг момент.

— Да не мислиш да излизаш сама днес? — попита я той.

— Ако може — отвърна тя. — Пещерите сякаш се схлупват върху мен, а вятърът не е толкова студен.

— Ще заръчам на едно-две джуджета да дойдат с теб — предложи й Бруенор.

Кати-бри, която смяташе, че това може би е нейният шанс да се върне и да проучи елфа, се възпротиви на намерението му.

— Те всички стават само за поправяне на врати — отвърна му по-остро отколкото възнамеряваше. — Не ги притеснявай с такива кат’ мен.

Очите на Бруенор се присвиха.

— Има твърде много инат в тебе.

— Той си е мой, тате — заяви Кати-бри с намигване, което предотврати повечето от предстоящите му аргументи.

— Пази се, тогава — започна Бруенор — и дръж винаги…

— … пещерите под око — довърши момичето. Джуджето се завъртя и излезе от пещерата, мърморейки безпомощно и люто кълнейки деня, в който бе взел човешко същество за дъщеря. Кати-бри само се разсмя на безкрайните му преструвки.

И този път Гуенивар бе тази, която откри момичето с кестеняви къдри. Кати-бри пое направо през планината и си проправяше път към западните пътеки, когато зърна черната пантера над себе си, която я наблюдаваше от един скалист хребет.

— Гуенивар — повика я момичето, припомняйки си името, което бе използвал мрачният елф. Пантерата изрева ниско и скочи от скалата по-наблизо.

— Гуенивар? — каза отново Кати-бри, но по-несигурно, защото животното се бе приближило само на няколко крачки от нея.

Ушите на пантерата се изправиха при второто споменаване на името й и напрегнатите й мускули видимо се отпуснаха.

Кати-бри се приближи бавно, като правеше само по една бавна стъпка.

— Къде е мрачният елф, Гуенивар? — попита я тихо тя. — Можеш ли да ме заведеш при него?

— И защо би искала да отидеш при него? — дойде въпрос откъм гърба на момичето.

Кати-бри замръзна, припомняйки си мекия, мелодичен глас, после се обърна бавно, за да види елфа. Той беше само на три стъпки зад нея, а погледът на лавандуловите му очи се впи в нейния, веднага щом го срещна. Кати-бри нямаше и понятия какво да каже, а Дризт, отново обзет от спомените си, стоеше притихнал, наблюдавайки и чакайки.

— Ти мрачен елф ли си? — попита Кати-бри, когато мълчанието стана непоносимо. В мига, в който чу думите си, тя се укори на ум за глупавия си въпрос.

— Да — отвърна Дризт. — Какво означава това за теб?

Кати-бри сви рамене при този странен отговор.

— Чувала съм, че мрачните елфи били зли, но ти не ми изглеждаш такъв.

— Тогава си поела голям риск да дойдеш тук сама — отбеляза Дризт. — Но не се бой — добави бързо той, виждайки неочакваното напрежение на момичето, — защото не съм зъл и няма да те нараня.

След като бе прекарал месеци сам в своята удобна, но празна пещера, сега Дризт не искаше тази среща да приключи бързо.

Кати-бри кимна, доверявайки се на думите му.

— Името ми е Кати-бри — каза тя. — Баща ми е Бруенор, Повелителят на рода Боен Чук.

Дризт повдигна любопитно глава.

— Джуджетата — обясни Кати-бри, посочвайки назад към долината. Тя разбра объркването на елфа, още докато изговаряше думите си. — Той не ми е истински баща — добави. — Бруенор ме осинови, когато бях бебе, когато истинските ми родители бяха…

Тя не можа да довърши, а и Дризт не се нуждаеше от това, досетил се за истината по болезненото й изражение.

— Аз съм Дризт До’Урден — прекъсна я той. — Добра среща, Кати-бри, дъще на Бруенор. Хубаво е да имаш с кого да поговориш. През всички тези зимни седмици тук живея само с Гуенивар, когато котката е наоколо, а тя разбира се, не говори много!