Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт продължи да се движи и през нощта. Бягаше, така както бе бягал толкова години, само че този път зловещата реалност беше друга. Той не беше убил фермерите, дори ги беше спасил от бандата на гнолите, но въпреки това те бяха мъртви. Дризт не можеше да избяга от този факт. Беше нахлул в живота им и то по собствена воля, и заради това те бяха убити.

На следващата нощ, след срещата си с планинския великан, Дризт забеляза лагерен огън, недалеч от бърлогата на баргестите. Мрачният елф знаеше, че това не е чисто съвпадение. Призова Гуенивар и прати пантерата надолу по лъкатушните планински пътеки, за да разбере какво става.

Неуморима пантерата се втурна напред, а гладката и черна козина остана невидима в мрачните сенки на нощта. Котката тичаше неуловимо бързо и не след дълго достигна лагера.

Ястреборъката Чучулига и Габриел си почиваха край лагерния огън и се забавляваха с безкрайните странности на Фрет. Джуджето старателно почистваше мекия си кожен жакет с една твърда четка и не спираше да мърмори.

Роди се бе разположил от другата страна на пътеката, в малка ниша между ствола на паднало дърво и огромна скала, а кучето спеше свито в краката му.

— Ох, погледни до къде ме докара тази мръсотия! — изстена Фрет. — Никога, никога няма да успея да почистя жакета си! Ще трябва да си купувам нов — джуджето погледна към пазителката, която напразно се опитваше да прикрие усмивката си, и продължи да мърмори: — Смейте се колкото искате, лейди. Ще платите за него от собствения си джоб, не се притеснявайте! — закани се Фрет.

— Ех, тежки трябва да са дните на онези, които купуват премените на едно джудже — добави Габриел и Чучулигата избухна в смях.

— Смейте се, щом ви е смешно! — тросна се Фрет и затърка с четката толкова силно, че проби дупка в дрехата си. — Дявол да го вземе! — изруга джуджето и захвърли четката на земята.

— Затваряйте си устите! — изръмжа Роди и помрачи веселото настроение на приятелите. — Да не искате да ви чуят мрачните елфи?

На лицето на Габриел се изписа непоколебимо изражение, но пазителката осъзна, че съветът на планинеца, макар и отправен по груб начин, бе уместен.

— Хайде, да си починем, Габриел — промълви тя. — Дарда и Келиндил скоро ще се върнат и ще стане наш ред да сме на пост. Пътят, който ни чака утре, едва ли ще е по-малко изморителен от днешния — тя погледна към Фрет и му намигна — и по-малко мръсен, разбира се.

Габриел сви рамене, дръпна от лулата си и скръсти ръце зад тила си. Такъв бе животът, на който се наслаждаваше както той, така и всичките му приятели, обичащи приключенията. Нямаше нищо по-хубаво от лагерния огън под звездите и песента на планинския вятър наоколо.

Фрет обаче, не можеше да си намери място на коравата земя, той се обръщаше и въртеше на всички страни, недоволстваше и ръмжеше през цялото време.

Габриел не трябваше да поглежда към Чучулигата, за да се досети, че тя споделя усмивката му. Не трябваше да поглежда и към Роди, за да разбере, че едрият планинец се дразни ужасно от непрестанния шум. Без съмнение тези звуци бяха незначителни за ушите на живеещото в града малко джудже, но за ушите на привикналите към живота на път, шумът беше доста неприятен.

Изведнъж кучето на Роди настръхна и изръмжа, а от гората се чу леко изсвирване.

Чучулигата и Габриел скочиха на крака и за секунда се озоваха в края на осветения от огъня кръг, там откъдето бе дошъл знакът на Дарда.

Задърпал кучето си, Роди се измъкна от своята ниша и заедно с останалите излезе от осветения кръг, за да могат очите му да привикнат към тъмнината.

Фрет, който бе прекалено зает със собственото си неудобство, най-накрая забеляза общото вълнение.

— Какво? — с любопитство попита джуджето. — Какво става?

След кратък тих разговор с Дарда, пазителката и Габриел се разделиха и обиколиха лагера в противоположни посоки, за да се уверят в безопасността на осветения периметър.

— Дървото — чу се тих шепот и Чучулигата веднага се сниши.

Само след миг тя различи Роди, прикрил се между близката скала и един храст. Едрият мъж бе хванал оръжието си в една ръка, а с другата стискаше здраво челюстите на кучето си, за да не излае.

Планинецът посоки с глава към широките клони на един самотен бряст и Чучулигата проследи погледа му. Отначало пазителката не можа да различи нищо необичайно между гъстите листа, но после съзря блясъка на жълти котешки очи.

— Пантерата на мрачния елф — прошепна тя.