Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Роди кимна.

Двамата стояха неподвижни и наблюдаваха. Знаеха, че и най-малкото движение може да уплаши животното. Няколко секунди по-късно Габриел се присъедини към тях, тихо се сниши към земята и се загледа в тъмната фигура, скрита в клоните на самотния бряст. И тримата осъзнаваха, че сега времето е техен съюзник. Без съмнение Дарда и Келиндил вече заемаха своите позиции.

Клопката им със сигурност щеше да успее, но в този миг джуджето напусна лагера и се блъсна право в Роди МакГрисъл. Планинецът загуби равновесие, инстинктивно протегна ръка, за да се подпре на скалата, а кучето му с див лай се спусна към бряста.

Като черна стрела, пантерата скочи от дървото и потъна в тъмната нощ. Този път обаче, късметът не беше на страната на Гуенивар — пътят й минаваше покрай засадата на Келиндил и острото зрение на опитния елф му позволи да я разгледа ясно и отчетливо.

Стрелецът чу лая и крясъците в далечината близо до лагера, но не можеше да проумее какво е станало. Но всяко колебание в душата на елфа се разсея, когато до него достигна ясният глас на Роди.

— Убий тази смъртоносна твар! — крещеше той.

Келиндил реши, че лагерът е бил нападнат от пантерата или господаря и, и пусна стрелата си. Омагьосаният връх се заби дълбоко в хълбока на Гуенивар в мига, в който тя профуча край него.

Само след миг се разнесе викът на Чучулигата. Пазителката укоряваше Роди.

— Недей! — изкрещя тя. — Пантерата не е направила нищо, с което да заслужи това!

Келиндил тръгна по следите на котката. Чувствителното му зрение му позволяваше да вижда в инфрачервения спектър и елфът с лекота различи топлите капки кръв, отдалечаващи се от лагера.

Не след дълго и останалите се присъединиха към него.

Келиндил забеляза Роди и красивото, обикновено спокойно лице на стрелеца се изкриви от гняв.

— Ти ме подведе, МакГрисъл — ядосано заяви елфът. — Заради думите ти раних същество, което не го заслужаваше! Предупреждавам те за пръв и последен път никога повече не постъпвай така!

Келиндил изгледа за последно едрия планинец, за да му покаже, че наистина държи на думите си, после тръгна надолу по кървавата следа.

В очите на Роди горяха гневни пламъци, но той се опита да ги потисне — разбираше, че е сам срещу четири сериозни противника и едно свъсено джудже. Едрият планинец насочи погледа си към Фрет — знаеше, че никой от останалите няма да укори постъпката му.

— А, ти си дръж езика зад зъбите, когато наоколо дебнат опасности! — изръмжа той на джуджето. — И си дръж смрадливите ботуши по-далеч от мен!

Когато групата тръгна след Келиндил, Фрет се огледа скептично наоколо.

— Смрадливи? — попита джуджето и дълбоко наскърбено погледна към лъснатите си ботуши. — Смрадливи? — обърна се то към пазителката, която спря и му се усмихна утешително. — Омърсени от онзи нечистоплътен планинец, но не и смрадливи!

Когато първите лъчи на слънцето надникнаха над източния хоризонт, Гуенивар докуцука до Дризт. Мрачният елф поклати безпомощно глава, макар че не беше много изненадан от стрелата, подаваща се от хълбока на пантерата. Знаеше, че няма друг избор. Той с неохота извади кинжала на куиклинга и с негова помощ извади стрелата.

Гуенивар изръмжа тихо, но не помръдна, нито се възпротиви, докато елфът извършваше болезнената процедура. Като привърши, колкото и да му искаше да останат заедно, Дризт позволи на пантерата да се завърне в Звездната равнина, където раната и щеше да заздравее по-бързо. Стрелата даде на мрачния елф цялата му необходима информация за новите преследвачи. Той се опасяваше, че много скоро щеше да му се наложи отново да повика Гуенивар. Застанал на една висока скала, Дризт впери поглед в издигащото се слънце, после в подножието на планинските пътеки, очакващ всеки миг да зърне поредния си враг.

Но разбира се, не видя нищо. Макар и ранена, Гуенивар бе избягала от преследвачите си, а за човек или друго подобно същество, лагерът се намираше на много часове път от скалата на Дризт. Мрачният елф обаче знаеше, че преследвачите му ще дойдат и отново ще го принудят да участва в нежелана битка. Дризт се огледа наоколо. Зачуди се какви капани да приготви, кое от преимуществата си да използва в схватката.

Спомените от последната му среща с хората — от човека с кучетата и фермерите — изведнъж промениха мислите на мрачния елф. В този случай причината за битката беше недоразумението, бариера, която Дризт не вярваше, че някога ще преодолее.