Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Две следи от стъпки — заяви Габриел. — Едните оставени почти ден по-късно.

— И с различна дълбочина — добави Ястреборъката. — И едните, и вторите, могат наистина да принадлежат на мрачен елф, но първите, тези на убиеца, са прекалено дълбоки.

— Може да е шпионин на мрачните елфи — предположи войнът. — Омагьосан обитател на долните земи? Истинският мрачен елф е дошъл на другия ден, за да огледа работата на своето чудовище.

Този път и Габриел сви объркано рамене.

— Ще разберем — успокои го пазителката.

Войнът запали лулата си, а тя оправи постелята си и се приготви за сън.

— О-господарю, мой-господарю — завайка се Тифанис, когато видя гротескно премазания, полу-трансформиран баргест.

Куиклингът не тъжеше особено нито за Улгулу, нито за невръстния му брат, но смъртта на двата звяра щеше да се отрази драстично на бъдещето на дребния зъл дух. Той бе обединил силите си с Улгулу заради взаимната изгода.

Преди появата на баргестите, Тифанис прекарваше дните си в самота, като крадеше, когато и каквото можеше от близките селища. Беше уредил живота си добре, но въпреки това се чувстваше самотен и нещастен.

Улгулу беше променил всичко. Армията на баргеста му предлагаше защита и приятелство, а Улгулу, който винаги планираше нови и все по-ужасни убийства, непрекъснато го пращаше на различни важни и отговорни мисии.

Сега Тифанис трябваше да се прости с този живот — двамата баргести бяха мъртви и дребният дух не можеше да стори нищо, за да промени този факт.

— Пиводън? — запита се изведнъж куиклингът. Единственото създание, липсващо от бърлогата, бе именно планинският великан, а той можеше да се окаже добър другар.

Тифанис бързо откри следите му, водещи от пещерата и навлизащи дълбоко в гората. Малкият дух запляска развълнувано с ръце, може би около стотина пъти за изминалата секунда, после се стрелна напред, за да открие новия си приятел.

Високо в планините, Дризт До’Урден наблюдаваше светлините на Малдобар за последен път. Откакто бе слязъл в подножието на планината, след неприятната случка със скункса, мрачният елф се бе сблъскал с един кръвожаден свят, който не се различаваше особено от непристъпните владения на Подземния мрак. Всички надежди, които бяха пламнали у него докато наблюдаваше щастливото фермерско семейство, сега бяха убити, заровени под тежестта на вината и ужасните спомени от кръвопролитието, които щяха да го преследват вечно.

Физически Дризт вече се чувстваше малко по-добре — можеше да си поема дъх, въпреки пронизващата болка, а и раните по ръцете и краката му бяха започнали да се затварят. Щеше да оцелее и този път.

Загледан в светлините на Малдобар, поредния град, който никога нямаше да нарече свой дом, Дризт До’Урден се зачуди дали това не е за добро.

— Какво е това? — попита Фрет и побърза да се скрие в диплите на късото зелено наметало на Ястреборъката Чучулига.

Пазителката, дори и Роди, се приближиха внимателно към странното създание, което лежеше простряно на земята и изглеждаше съвсем мъртво. За пръв път през живота си виждаха подобно същество — то приличаше на необичайна кръстоска между огромен гоблин и вълк.

С приближаването си към тялото, преследвачите набираха все повече кураж и накрая наистина се убедиха, че създанието е мъртво. Чучулигата се приведе над него и го побутна с меча си.

— Според мен е умряло преди повече от денонощие — заяви тя.

— Но какво е то? — отново попита Фрет.

— Някаква кръстоска — измърмори Роди.

Пазителката разгледа отблизо странните стави на създанието. Забеляза и многобройните рани по него, наподобяващи раните, оставяни от ноктите и зъбите на огромните котки.

— Променял е формата си — предположи Габриел, без да сваля бдителния си поглед от близките скали.

Чучулигата кимна.

— И е загинал преди края на трансформацията — добави тя.

— Не съм чувал за гоблини, които разполагат с такава магическа сила — възрази Роди.

— О, има ги — започна Фрет, приглаждайки ръкавите на меката си туника. — Имаше, по-точно. Гръби Безразсъдния, преобразен архимагьосник, който…

Някъде от високото се чу подсвирване и джуджето замлъкна. На ръба на клисурата стоеше елфът-стрелец Келиндил и размахваше живо ръце.

— Тук горе има още — извика той, когато всички погледнаха към него. — Двама гоблини и някакво гигантско същество с алена кожа. За пръв път виждам подобно създание!