Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Роди се обърна на другата страна, за да сложи край на разговора, но кметът го сграбчи за ръката и го завъртя към себе си. Кучето на Роди оголи зъби и изръмжа, но заплахата беше нищожна в сравнение с ужасния зловещ поглед, който МакГрисъл отправи към кмета на Малдобар.

— Ще имаш твоя мрачен елф — бързо промълви Делмо, — но, умолявам те, почакай докато дойде помощ от Сундабар — настоя той, после бързо премина към аргументите, които наистина щяха да повлияят на едрия планинец. — Аз не съм от бедните, МакГрисъл, а ти, доколкото си спомням, беше ловец на глави, преди да дойдеш в Малдобар. Надявам се, все още си такъв.

Възмущението, изписано по лицето на планинеца, бързо се замени с любопитство.

— Изчакай да дойде помощта, после иди и залови мрачния елф — кметът спря, за да помисли какво да му предложи. Нямаше никакъв опит в подкупите, не искаше да даде прекалено ниска цена и да угаси интереса, който бе събудил току-що, нито пък искаше да развързва кесията си повече от необходимото. — Хиляда златни жълтици за главата на елфа.

Роди Макгрисъл имаше опит в наддаванията. Той прикри добре задоволството си — предложението на кмета надвишаваше обичайното му възнаграждение поне пет пъти, а и без награда, пак би тръгнал след мрачния елф.

— Две хиляди! — промърмори планинеца, решил, че тази цена може да компенсира всичките му нещастия.

Кметът усети как му прилошава от неочакваната сума, но въпреки това не престана да си напомня, че съдбата на града е заложена на карта.

— И нито жълтица по-малко! — добави Роди и кръстоса силните си ръце пред гърдите.

— Почакай да дойде лейди Чучулига — примирено заяви Делмо, — и ще получиш твоите две хиляди.

Цяла нощ Пиводън вървя по следите на ранения мрачен елф. Огромният планински великан не беше сигурен какво е отношението му към смъртта на Улгулу и Кемфана — двамата баргести, който бяха отнели не само бърлогата, но и свободата му. Знаеше, че вероятно би се уплашил от всеки неприятел, способен да победи двете чудовища, ала убиецът — мрачен елф бе ранен сериозно.

Дризт разбираше, че е преследван, но не можеше да стори нищо, за да прикрие следите си. Единият му крак, изкълчен по време на падането в клисурата, се влачеше болезнено и елфът правеше всичко, което е по силите му, за да запази преднината си пред великана. Когато настъпи яркото и свежо утро, положението на Дризт се утежни още повече. Той дори не се надяваше, че ще успее да избяга от планинския гигант на дневната светлина.

Пътеката го отведе в един участък, покрит с различни по височина дървета, растящи там, където корените им бяха открили пролука в многобройните скални късове. Дризт нямаше друг избор, освен да продължи да бяга. Реши да прекоси горичката, но когато се облегна на едно голямо дърво, за да си поеме дъх, изведнъж му хрумна идея — бе забелязал клоните на дърветата — ниски, меки и наподобяващи канап.

Мрачният елф се обърна назад към пътеката. С тромава крачка непреклонният планински великан прекосяваше едно голо каменисто пространство. Със здравата си ръка, Дризт извади ятагана и отсече най-дългия клон, който намери. После се огледа за подходяща скала.

Измина около половин час, докато великанът навлезе в малката горичка, размахващ дървена сопа в огромната си ръка. Пиводън спря изведнъж — иззад едно от дърветата изскочи раненият мрачен елф и застана на пътя му.

Дризт едва не въздъхна от облекчение, когато великанът се закова точно на определеното място. Беше се опасявал, че огромното чудовище ще продължи напред и ще го убие, защото знаеше, че е ранен и не би могъл да се отбранява. За да се възползва от колебанието на великана, Дризт изкрещя: „Стой!“ на езика на гоблините и направи малко заклинание, което обви гиганта в лилави вълшебни пламъци.

Пиводън се поразмърда неспокоен, но не направи нито крачка към странния си и опасен враг. Дризт се загледа с любопитство в потропващите крака на великана.

— Защо ме преследваш? — попита той. — Нима и ти желаеш да споделиш вечния сън на баргестите?

Пиводън навлажни изсъхналите си устни с дебелия си език. Дотук срещата се развиваше много по-различно от очакваното. Великанът се опитваше да потисне инстинктивните си потребности, който го бяха довели дотук, опитваше се да обмисли възможностите си.

Улгулу и Кемфана бяха мъртви. Това означаваше, че той ще може да си върне пещерата. Но гнолите и гоблините също ги нямаше, а дребният досаден куиклинг не се бе мяркал отдавна. Изведнъж в главата на великана проблесна една мисъл.