Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Празни часове, празни дни.

Открих, че имам няколко спомена от ранното си детство. От онези шестнайсет години, в които работех като прислуга. Минутите се изнизваха в часове; часовете в дни и така, докато ежедневието ми не се превърна в безсъдържателна вечност. Няколко пъти успявах да се промъкна на терасата на дома До’Урден и да погледам вълшебните светлини на града. Винаги се чувствах запленен от издигащия се и спадащ пламък на Нарбондел — стълба, който отмерваше времето в Мензоберанзан. Сега, като се връщам към онези дълги часове, прекарани в захлас пред блясъка на магическия огън, който се изкачваше и после се спускаше обратно по стълба, разбирам колко празни са били ранните ми години.

Ясно си спомням и колко възбуден се чувствах, когато излизах от къщата и си намирах местенце, откъдето да наблюдавам часовника. Беше толкова обикновено и толкова удовлетворяващо в сравнение с последвалите години от моето съществуване.

Спомням си, но това е по-скоро усещане, отколкото спомен, как всеки път, когато чуех плещенето на змийски камшик, ме побиваха тръпки. Внезапният силен удар и вкочаняването след него — такова преживяване не се забравя лесно. Зъбите на чудовището проникват в кожата ти, захапват те силно и пропускат вълни магическа енергия през цялото ти тяло, а мускулите ти се разкъсват и обтягат до краен предел.

И въпреки всичко, може би съм имал късмет. Когато са й възложили да ме отгледа, сестра ми Виерна е била на крачка от обявяването й за върховна жрица… Била е в период от живота си, в който е притежавала много повече енергия, отколкото се изисква за отглеждането на едно дете. Като чели има нещо повече в онези десет години под нейно покровителство, нещо повече от това, което си спомням. Виерна никога не се държеше с мен толкова зле, колкото нашата майка и най-вече, колкото най-голямата ни сестра — Бриса. Може би съм имал и хубави моменти, когато прекарвах времето си сам в параклиса. Може би Виерна разкриваше пред мен — по-малкия си брат — някаква по-нежна страна от себе си.

А може би не. Смятам Виерна за най-мила от сестрите ми, но във вените й, подобно на всяка жрица в Мензоберанзан, тече отровата на Лот. Едва ли щеше да пожертва стремежа си да стане върховна жрица заради едно дете, заради едно момче.

Не съм сигурен дали наистина съм преживял и хубави моменти през тези години, почернени от безмилостното зло, върлуващо из Мензоберанзан. Дали ранното ми детство не е било изпълнено с повече болка, отколкото съм преживял по-нататък — толкова болка, че да не помня почти нищо? Колкото и да се напрягам не мога да се сетя.

Повече спомени са ми останали от следващите пет години. Най-яркият от тях е от времето, когато слугувах на матроната и нейното обкръжение — той не включва тайните ми разходки извън дома. Това е споменът за собствените ми крака.