Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Белвар! — с облекчение изкрещя Дризт. — Опасявах се, че няма да дойдеш да се сбогуваме.

— Няма да се сбогуваме — отвърна гномът.

Мрачният елф вторачи поглед в своя приятел и целия му багаж:

— Не, Белвар, не! Не мога да ти позволя…

— Не помня да съм ти искал разрешение — прекъсна го лукавият гном. — Отдавна търся нещо вълнуващо, с което да разнообразя живота си. Помислих си, че мога да попътувам и да видя какво ще ми предложи широкият свят.

— Не е толкова голям, колкото си мислиш — отвърна мрачно Дризт. — Върви при народа си, Белвар. Те те приемат, милеят за теб. Този дар е много по-ценен от всичко, което можеш да си представиш.

— Съгласен съм — отвърна надзирателят. — И ти, Дризт До’Урден, имаш един приятел, който те приема и е загрижен за теб. И трябва да е до теб. Сега какво — ще се впуснем ли в това приключение или ще си стоим тук и ще чакаме злобната ти майка да дойде и да ни заколи?

— Дори не можеш да си представиш опасностите, които ни дебнат — предупреди го Дризт.

Белвар забеляза, че самоувереността на мрачния елф е започнала да чезне малко по малко. За да му вдъхне кураж, възрастният свиърфнебъл удари митрилните си ръце една в друга и заяви:

— А ти, мрачни ми елфе, не можеш да си представиш как се справям аз с всички опасности! Няма да те оставя да се скиташ сам из тази пустош. Приеми го като даденост, магга каммара, и ще се разбираме идеално.

Дризт сви безпомощно рамене, погледна към гнома, на чието лице беше изписана такава решителност, и тръгна надолу по един тунел. Упоритият свиърфнебъл го последва.

Поне този път щеше да си има другар, с когото да разговаря, оръжие срещу появата на ловеца. Мрачният елф бръкна в джоба си и напипа малката фигурка от черен оникс. Надяваше се тримата да оцелеят заедно в земите на Подземния мрак, дори нещо повече.

Дълго след като потеглиха, Дризт не преставаше да се чуди дали не бе постъпил егоистично, като прие толкова лесно решението на Белвар. Но каквато и вина да изпитваше, тя не можеше да се сравни с чувството на облекчение, което го заливаше всеки път, когато се обърнеше и видеше голата глава на най-почетния надзирател — Белвар Дисенгалп.

Надзирателят излезе от лъкатушния проход и се върна при Дризт. Мрачният елф го попита:

— Направи ли всичко?

— Стъкмих огнище — отвърна Белвар и доволно, но не много силно, удари една в друга митрилните си ръце. — В ъгъла издълбах още едно легло. Хвърлих ботушите си на пода и сложих кесийката ти на не много скришно място. Дори оставих няколко сребърни монети под одеялото, така или иначе предполагам, че скоро няма да ми потрябват — пошегува се Белвар, но въпреки това Дризт разбра, че възрастният гном не обича да се разделя със скъпоценностите си.