Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Когато навлизаха в някоя пещера, гномът често отбелязваше: „Това място ми е познато“. Друг път казваше: „Тук събрах цяла количка желязо“, или митрил, или много други скъпоценни камъни, за които Дризт дори не подозираше, че съществуват. Лукавите гномове можеха да копаят в скалите по един-единствен начин и въпреки че това правеше историите на възрастния миньор почти еднакви, Дризт винаги го изслушваше с внимание и се наслаждаваше на всяка негова дума.

Мрачният елф познаваше самотата.

От своите спомени той избра да разкаже за премеждията си в Академията и за хубавите моменти, прекарани със Закнафейн в тренировъчната зала. Дризт показа на Белвар удара „долно кръстосване“, разказа му как сам бе открил парирането, с което бе отблъснал атаката и бе изненадал своя учител. Показа му сложните движения и мимики от езика на жестовете, често използван от мрачните елфи, и се зарадва при мисълта, че някой ден може да научи Белвар на този език. Чул предложението на своя приятел, възрастният гном избухна в силен смях, впери учудения си, тъмен поглед в Дризт и посочи с очи към митрилните си ръце. С чука и кирката си възрастният свиърфнебъл едва ли щеше да направи достатъчно жестове, че да си струва усилията да ги научи. Но въпреки това, Белвар оцени абсурдното предложение на своя приятел и двамата хубаво се посмяха.

Гномът и пантерата също успяха да се сприятелят през първите няколко седмици. Белвар често изпадаше в дълбока дрямка и нерядко се събуждаше с изтръпнали крайници — оказваше се, че е спал непробудно под тежестта на двеста и петдесеткилограмовата котка. Тогава гномът започваше да роптае и да я удря лекичко по задницата, докато накрая това се превърна в игра и за двамата. В действителност, Белвар нямаше нищо против близостта на пантерата, дори само присъствието й му позволяваше да се наспи спокойно, защото всеки знаеше, че в земите на Подземния мрак сънят те прави уязвим.

Един ден Дризт прошепна на Гуенивар:

— Разбра ли?

Легнал по гръб на самия под, Белвар спеше дълбоко и вместо на възглавница, беше подпрял главата си на една скала. Докато се взираше в него, мрачният елф поклати глава в искрено удивление. Започваше да подозира, че привързаността на лукавите гномове към камъка се е разпростряла до неподозирани граници.

— Давай, хвани го — подшушна елфът на котката.

Гуенивар се хвърли напред и тежко се приземи върху краката на възрастния гном. Дризт изтича да се скрие в близкото коридорче и остана да наблюдава оттам.

Няколко секунди по-късно, Белвар се събуди с ръмжене.

— Магга каммара, пантера такава! — изсумтя той. — Защо винаги се просваш отгоре ми, вместо да легнеш до мен?

Гуенивар се размърда лекичко и изпусна дълбока въздишка.

— Магга каммара! Котка! — възмущаваше се гномът и мърдаше енергично пръстите на краката си. Опитваше да запази оросяването на крайниците си, въпреки че вече усещаше първите иглички от изтръпването. — Махни се от мен! — възрастният свиърфнебъл се повдигна на лакът и замахна към задницата на Гуенивар със своята ръка — чук.

По-бърза от него, пантерата отскочи встрани и се престори, че си отива, но тъкмо когато Белвар Дисенгалп се успокои, тя се върна обратно, скочи и се приземи право върху горкия гном. Притиснат под тежестта й, той едва не остана размазан на пода.

След няколко минути борба, гномът успя да измъкне лицето си изпод мускулестите гърди на котката.

— Разкарай се от мен или ще си платиш! — изрева лукавият гном, но никой не чу заканата му. Гуенивар се размърда и се намести удобно на новата си постеля.

— Мрачен елфе! — завика Белвар колкото глас имаше. — Мрачен елфе, махни пантерата си от мен! Хей, мрачен елфе!

— Привет — поздрави ги Дризт и излезе от тунела, сякаш току-що се връщаше отнякъде. — Вие двамата пак ли си играете? Аз реших, че времето, в което трябва да съм на пост е изтекло.

— Наистина изтече — отвърна Белвар, но думите му бяха заглушени от черната козина на Гуенивар, докато тя отново се наместваше. Въпреки това, Дризт успя да зърне как възрастният гном бърчи дългия си, гърбав нос от досада.

— О, не, не. Не съм чак толкова уморен, не исках да ви прекъсвам. Знам колко обичате да си играете — каза мрачният елф.

Докато се отдалечаваше от котката си, той леко я потупа по гърба и й намигна.

— Мрачен елфе! — измърмори след него Белвар, но той не се обърна. А Гуенивар, получила одобрението на господаря си, скоро се унесе в дълбок сън.