Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Просто малко неудобство — увери го той. — На около седем фута оттук има друг тунел.

— Седем фута, но това е скала — напомни му мрачният елф.

Белвар не изглеждаше притеснен.

— Дай ми един ден, най-много два — каза той, после протегна ръцете си напред и поде нисък напев, толкова тих, че дори Дризт не можа да го чуе. Въпреки това мрачният елф разбра, че неговият приятел се опитва да омагьоса камъка с някакво заклинание.

— Биврип! — извика възрастният миньор.

Нищо не се случи, но и този път Белвар не изглеждаше никак разочарован. Той се обърна към Дризт и заяви:

— Един ден.

— Какво направи? — попита го елфът.

— Протегнах ръце и затананиках — отвърна лукавият гном.

Разбрал, че спътникът му не проумява нищо от случилото се, Белвар се завъртя на пети, замахна към стената и удари с чука по камъка. Навсякъде по-тесния проход се пръснаха искри, които заслепиха Дризт. Мрачният елф трябваше да нагоди зрението си към последвалите експлозии от непрестанното удряне и блъскане на Белвар. Докато го направи, възрастният миньор успя да раздроби на прах няколко сантиметра от скалата.

— Магга каммара, мрачни елфе! — извика той и намигна. — Нали не вярваш, че сънародниците ми ще се бъхтят толкова много, за да ми измайсторят такива прекрасни ръце, без да вложат в тях и малко магия?

Дризт се премести по-настрани от мястото, където копаеше гномът и седна на пода.

— Ти, малки приятелю, си пълен с изненади — отстъпи с въздишка той.

— Вярно е! — изрева Белвар и заби отново чука си в камъка.

Всичко наоколо се посипа с прах и отломки.

Стана така, както бе обещал Белвар. След един ден Дризт и той успяха да излязат от задънения тунел и по предложение на лукавия гном решиха да се отправят на север.

И двамата знаеха, че досега са извадили голям късмет. Бяха прекарали цели две седмици в пустошта на Подземния мрак и единственото, което бе застрашило живота им бе една ядосана кореноровка, пазеща своите баручии.

Няколко дни по-късно, обаче, късметът им им изневери.

Бяха избрали да тръгнат по един широк тунел. Докато пълзяха в него, Белвар отправи към Дризт една молба:

— Призови пантерата.

Мрачният елф не възрази. Идеята на разсъдливия миньор беше мъдра, пък и зелената светлина отпред не се нравеше никому. Минаха няколко секунди и черната мъгла се заизвива във въздуха, после прие материалната си форма и пред тях се изправи Гуенивар.

— Ще тръгна първи — прошепна Дризт. — Вие двамата ме следвайте на двайсетина крачки.

Белвар кимна, мрачният елф се обърна и понечи да направи първата си крачка, когато, както и очакваше, една кирка го закачи и го завъртя.

— Бъди внимателен — предупреди го гномът. Елфът се усмихна в отговор, трогнат от искрените думи на приятеля си и за пореден път си помисли колко по-хубаво е, когато има до себе си такъв верен другар. После се отърси от разсейващите мисли и се отдалечи, воден от дългогодишния опит и инстинктите си.

Видя, че зелената светлина идва от една дупка в земята. Отвъд нея коридорът продължаваше, но краят му не беше далече. Тунелът свиваше рязко, сякаш правеше обратен завой.

Дризт легна по корем и надникна в дупката. Друг проход, перпендикулярен на този, в който се намираха, се простираше на десет фута под тях и водеше към нещо, което приличаше на огромна пещера.

— Какво има долу? — прошепна приближаващият се Белвар.

— Друг коридор, отвеждащ до някаква пещера — отвърна Дризт. — Светлината идва оттам.

Мрачният елф вдигна глава и взря очите си в мрака на коридора, разкриващ се пред тях.

— Нашият тунел продължава, можем да тръгнем по него — предложи Дризт.

Белвар проследи погледа на приятеля си и забеляза завоя.

— Коридорът се връща обратно. Може би ще ни отведе точно там, където бяхме преди един час — заяви гномът, после легна в прахта и погледна през дупката.

— Какво ли може да свети така? — попита Дризт, осъзнал, че и спътникът му се измъчва от същото любопитство. — Друг вид мъхове?

— Не знам да има такъв — отвърна Белвар.

— Тогава да проверим?

Възрастният свиърфнебъл се усмихна, заби кирката си в скалата и увисна на нея. После се залюля, за да я откачи и скоро се озова долу. Мрачният елф и пантерата тихо го последваха. Извадил ятаганите си, Дризт поведе малката групичка към зелената светлина.

Озоваха се пред огромна пещера, чийто таван не се виждаше, а в центъра й, на дълбочина около десет фута, имаше голямо езеро, пълно с искрящо-зеленикава, смрадлива течност. Езерото кипеше, съскаше и бълбукаше. Плетеница от множество различни по ширина каменни пътеки пресичаше клисурата. Повечето от тях водеха към десетки други странични коридори.