Анди Бригс - Съветът на злото

Добре познати чувства. Бе чувал хората да казват, че гамените просто се страхуват, и знаеше, че е така. Всеки път, когато се заядеше с някое хлапе, усещаше пристъп на страх, че то може да му посегне. Оттам идваше цялата възбуда.

Джейк разпери ръце и крака и възстанови равновесие. Той се замисли какви огромни възможности му даваха силите, които владееше. Спомни си думите на баща си, след като се бе провинил за стотен път.

— Бъдещето ти зависи само от теб.

Джейк си даде сметка, че хахото с наметалото до него му предлагаше страхотно бъдеще. Каза си, че няма да провали и този шанс, както бе направил с много други.

— Така. Какво ще правим тук. Впрочем, къде се намираме?

— Над Индия — посочи с пръст надолу Базилиск. — Това е секретна, строго охранявана лаборатория за научни изследвания. Вътре се разработва прототип на така наречената ядрена сонда — роботизирана капсула, която може да си прокопае път до самото ядро на Земята. Искаме да я вземем.

— Така ли? И за какво ни е?

— За власт и слава! — Базилиск усети, че споменатата причина не вдъхновява Джейк и поклати глава. — Тъй като тази сонда играе ключова роля в плана ми! След няколко секунди скайкарът ще навлезе в обсега на охранителните системи и положението ще стане изключително интересно.

— В какъв смисъл?

Базилиск поклати глава. Отдолу се понесе воят на сигнал за тревога и отекна из целия комплекс. Джейк видя, как от хангара в единия край на комплекса изскочиха въоръжени хора и военни автомобили.

— Имат оръжия!

— Имат и ракети — отбеляза Базилиск.

Джейк не бе видял двете ракетни установки, прикрити под короните на горичка декоративни дръвчета. Установките се завъртяха и се насочиха към целта си, две ракети разтърсиха камионите с огнената си струя и се понесоха към Джейк и Базилиск.

Джейк усети, как адреналинът му се покачва и изостря сетивата му.

— Какво ще правим?

Гласът на Базилиск бе сладък като мед и издаваше удоволствието му от случващото се.

— Време е за бой!

С тези думи той се хвърли към земята. Джейк не можеше да откъсне очи от ракетите, които вече бяха почти до него.

Дотук бях , помисли си той. Ще умра.

Джейк трудно можеше да обясни откъде знае какво точно да прави. Действията му просто му се струваха естествени. Ракетите минаха толкова близо, че Джейк успя да разчете надписа на червените им носове, който предупреждаваше, че са силно взривоопасни. Джейк протегна ръце с дланите нагоре и въздухът около него затрептя. Ракетите избухнаха пред него с мощна черно-оранжева експлозия, която подпали небето.

Пламъците се виеха около него, но той сякаш беше в огромен мехур. Въздухът трептеше, а огънят търсеше пролука. За миг Джейк увисна с главата надолу, после възстанови равновесието си. След няколко секунди огненото кълбо бе угаснало и към земята се понесоха ситни шрапнели.

— Еха!

Отдолу долетя познато тракане. Джейк сведе поглед и видя, че четири военни джипа са насочили картечниците си към него и са открили огън. Куршумите бяха солиден калибър, но отскачаха от невидимия му щит. Хрумна му, че не знае колко време ще издържи щитът, затова реши да действа бързо. Край ракетните установки вече се бяха събрали хора и ги зареждаха отново.

Джейк завъртя тяло надолу, сякаш се гмуркаше, и се изпъна в цял ръст. За части от секундата вече бе до най-близкия джип. Войниците на картечницата направиха забележителен опит да го прехванат. Джейк се спусна до земята, застана хоризонтално на няколко сантиметра от нея и се устреми към тях като куршум с облак прах зад себе си.

Куршумите се забиваха в земята около него, но отскачаха, обезвредени от щита му. След три секунди Джейк се вряза в джипа. Няколко войници успяха да скочат, преди автомобилът да полети встрани.

Джейк се изправи над земята и проследи преобръщащата се кола. При всеки удар в земята от нея се разлетяваха нови парчета. Джипът се изтъркаля на двайсет метра и се удари в съседния. Миг преди сблъсъка войниците вътре насочиха картечницата си към металния му корпус в безплоден опит да предотвратят удара.

Джейк нададе триумфален вик, когато първият джип обърна второто возило и разпръсна екипажа му наоколо. При удара импровизираният му снаряд отскочи във въздуха, завъртя се бясно и нахлу с трясък през прозорците на втория етаж на главната сграда.

— Еха! — възкликна Джейк. Сякаш бе попаднал в компютърна игра, но можеше да усети всяко действие. Той се почувства по-жив от всякога.