Анди Бригс - Съветът на злото

— И сега какво? — сопна се той.

Войниците се спогледаха разтревожено, а от близкото дърво започнаха да падат горящи листа.

— Оръжията не ви ли парят малко? — каза Джейк небрежно, следвайки примера на Базилиск с гаечния ключ.

Дърветата зад него внезапно лумнаха в пламъци. Войниците се стъписаха, но вдигнаха пушките заплашително.

— Казах на място!

— Не съм помръднал и с пръст.

— И да не… — думите на войника прераснаха във вик. Оръжието му се бе нажежило до червено. И той, и другарят му хвърлиха пушките. Войникът в джипа пусна спусъка, тъй като той започна да му пари на пръстите. През дебелите подметки на ботушите усети неочаквана топлина. Металният корпус на джипа започна да дими и по боята избиха мехури. След миг тапицерията на седалките избухна в пламъци.

— Спасявайте се — прошепна Джейк, а земята под краката му почерня и започна да изпуска кисел дим.

Тримата го изгледаха с ужас. Горящите дървета зад него им внушиха, че са събудили някакъв демон, а не получаваха заплата, за да се борят със свръхестествени сили. Побягнаха, без да се обръщат назад.

На лицето на Джейк се изписа усмивка; това бе по-забавно от целия му досегашен живот. Като по-малък имаше играчки и обичаше да блъска количките си, първо една в друга, после с чука на баща си, за да придаде на сблъсъка правдоподобност. Сега можеше да го прави наистина: можеше да превърне цял град в своя площадка за игра. Базилиск определено бе прав за силата. Усещането се хареса на Джейк и той искаше още.

При тази мисъл той се вдигна на няколко сантиметра във въздуха и отлетя до комплекса, в който алармената сирена все още виеше и електронен глас предупреждаваше за нарушители на няколко езика. Джейк самоуверено влезе в сградата, за да потърси наставника си.

Вероятно допреди няколко минути обширното стъклено фоайе бе изглеждало забележително, окичено с удивителни плазмени екрани, стъклени скулптури и изискани фонтани. Сега обаче мониторите бяха счупени и пръскаха безпомощно искри, а хаотичните струи на фонтаните бяха наводнили пода.

Табелата с високопарния надпис „Индийски институт за напреднали технологии“ бе надупчена. Стените и таванът също бяха надупчени от куршуми. По пода бяха разхвърляни пушки, но нямаше и следа от тела, само тънък слой прах и парчета сив бетон.

Неспирният вой на алармата го накара да се опомни. Шумът започваше да го дразни, но не можеше да установи откъде идва. Наведе глава с надеждата, че някой звук ще го упъти към Базилиск. И наистина, почти веднага долови далечен вик, последван от силен трясък. Джейк се затича по посока на звука.

Коридорите бяха широки и прави. Тук-там имаше следи от престрелка, но все така не се забелязваше нито едно тяло, на някой, имал нещастието да се изпречи пред Базилиск. Джейк зави зад ъгъла и машината за напитки до него избухна в дъжд от искри. Пробитите кутийки се пръснаха навсякъде. Газираната струя излизаше със свистене и ги тласкаше напред. Джейк усети, как една ръка го сграбчва и рязко го дръпва под касата на близката врата.

— Наведи глава — нареди Базилиск.

В касата се вряза поредният лазерен лъч, сцепи дървото и посипа косата на Джейк с парченца мазилка.

— Какво е това?

— Успяха да активират една от военните разработки на института и я насочиха срещу нас. Силите ми нямат ефект върху нея. Нещо като робовойник.

Джейк рискува и надникна иззад ъгъла. В края на коридора стоеше гигант, висок два метра и половина, а зад него се бяха свили няколко учени в бели престилки. Силуетът на робовойника напомняше на човешки. Гладката му метална кожа покриваше извивките на крайниците му и предпазваше ставите. Главата му представляваше прост купол с Л-образен процеп на мястото, където трябваше да са очите. Някой бе нарисувал чифт очи над визьора на машината, но те не й придаваха по-миловиден вид.

Джейк мярна енергиен проблясък, подобен на светкавицата на фотоапарат, в очите на робовойника. Той изстреля нов лъч жълт лазер и отнесе парче от мазилката до ухото на момчето.

Джейк усети парченцата мазилка по лицето си.

— Ако останем да се крием тук, просто ще срине стената, за да стигне до нас! Направи нещо!

— Уф… Не мога. Силите ми действат само на живи мишени.

— На живи? Искаш да кажеш, че не можеш да направиш нищо срещу гигантския робот в дъното на коридора?

Гласът на Базилиск доби язвителна нотка:

— Не, мога. Мога да се крия, докато ученикът ми не реши коя способност от широкия си спектър на владение да приложи.